После всичко утихна. Само в конюшнята още някое време се чуваха сред тишината избухвания на смях, подобно на конско цвилене; това беше младата врачка, която се търкаляше по сеното с молойците и им раздаваше плесници и целувки.
Слънцето беше вече високо на небето, когато на другия ден княгинята отвори очи от сън.
Най-напред погледът й се насочи към потона и се задържа дълго там, после пробягна по цялата стая. Съзнанието на девойката се възвръщаше и още се бореше с остатъците от съня и мечтите. По лицето й се изписа удивление и безпокойство. Къде е? Откъде се е взела тук и в чия власт се намира? Дали още сънува, или вижда наяве? Какво значи тоя разкош, който я заобикаля? Какво с нея е ставало досега? В тоя миг страшните сцени при превземането на Бар внезапно се изправиха като живи пред очите й. Тя си припомни всичко: избиването на хиляди хора — шляхта, граждани, свещеници, монахини и деца. Изпоцапаните с кръв лица на тълпите нападатели, шиите и главите, увити с още димящи човешки вътрешности, пияните крясъци, оня страшен ден, когато градът беше изклан до крак, най-сетне появата на Богун и отвличането й. Тя си спомняше още как в момент на отчаяние падна върху ножа, подложен от собствената й ръка — и сега студена пот като бисери обсипа челото й. Изглежда, че ножът се е плъзнал по рамото, щом сега усеща само лека болка, но едновременно разбира, че е жива, че здравето и силите й се възвръщат, помни най-сетне, че дълго, много дълго са я возили нанякъде в люлка. Но къде се намира сега? Дали в някой замък, дали е спасена, отнета от неприятеля и в безопасност? И отново оглежда стаята. Прозорчетата й са като на селска къща, малки, квадратни и навън не се вижда през тях, защото вместо стъкла има бяла ципа. Дали това не е наистина селска къща? Но това е невъзможно и против него говори невероятният разкош вътре. Вместо потон над девойката виси огромна завеса от пурпурна коприна, на която са нарисувани златни звезди и луна; стените не са високи, но целите са покрити с гоблени; на пода е постлан пъстър килим, сякаш покрит с живи цветя. Стряхата над огнището е обвита с персийска коприна, навсякъде златни ресни, коприни, кадифета, като се почне от стените и потона, та чак до възглавниците, върху които бе сложила главата си. Ярката дневна светлина проникваше през ципата на прозорците и осветяваше стаята, но и се губеше в тия пурпурни, тъмновиолетови и тъмносини кадифета, които създаваха някакъв очарователен пъстроцветен полумрак. Княгинята беше изумена и не вярваше на очите си. Дали това не е някаква магия, или войската на княз Йереми я е освободила от казашките ръце и настанила в някой от княжеските замъци?
Момичето прилепи длани за молитва.
— Пресвета Богородице! Направи така, че първото лице, което се появи на вратата, да бъде лице на защитник и приятел.
Изведнъж през тежката златоткана завеса до нея достигнаха звуците на теорба, които се носеха отдалече, и едновременно някакъв глас започна да напява тихо познатата песен:
Любовта! — Ох, зная,
от болест по-зла е,
болестта минава.
Здрав ще съм. Но няма
любовта голяма
нивга да забравя.
Княгинята се повдигна от леглото, но колкото повече слушаше, очите й се отваряха все по-широко от ужас; най-сетне тя викна страшно и се хвърли като мъртва на възглавниците.
Беше познала гласа на Богун.
Но изглежда, че викът й също бе проникнал през стените на гостната, защото след малко тежката завеса зашумоля и на прага се показа самият бунтовнически главатар.
Княгинята закри очи с ръце, а побелелите й разтревожени устни повтаряха сякаш в треска:
— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!
А гледката, която толкова я ужаси, би зарадвала очите на много девойки, защото дрехите и лицето на тоя молоец блестяха като слънце. Диамантените копчета на жупана му светеха като звездите по небето, ножът и сабята му искряха от скъпоценни камъни, жупанът от сребърен сърмен плат и червеният контуш подсилваха хубостта на мургавото му лице. Той стоеше така пред нея, строен, черновежд, великолепен, най-хубав от всички молойци в Украйна.
Но очите му бяха замъглени като звезди, закрити от облак, и той я гледаше почти покорно, а като виждаше, че страхът не изчезва от лицето й, заговори с нисък, тъжен глас:
— Не се страхувай, княгиньо!
— Къде съм? Къде съм? — питаше тя, като го гледаше през пръстите си.
— На сигурно място, далеко от войната. Не се страхувай, мила моя душице. Аз те извлякох от боя, за да не те сполети нещо лошо от хората и войната. В Бар казаците не оставиха нито един жив човек, само ти излезе жива оттам.
Читать дальше