Хенрик Сенкевич - С огън и меч (Книга втора)

— Тук е Враже оброчище. Трябва да се движим заедно.

— Защо?

— Тук е нечисто място.

Спряха конете и след малко групата, която вървеше отзад, се присъедини към тях.

Богун се надигна на стремената и надникна в люлката.

— Спи ли? — попита той.

— Спи сладко като дете — отговори един стар казак.

— Аз й дадох нещо за сън — отвърна вещицата.

— Бавно, внимателно — казваше Богун, впил очи в приспаната, — за да не я разбудите. Месецът наднича право в лицето й, сърчицето ми.

— Слабо свети, няма да я събуди — прошепна един от молойците. И групата продължи пътя си. Скоро стигнаха при Враже оброчище.

Това беше могила до самата река, ниска, обла като захлупен на земята щит. Луната я обливаше цяла със светлина и осветяваше белите, разхвърляни навсякъде по нея камъни. На места те бяха поотделно, на места образуваха купчини, сякаш остатъци от някакви постройки, от разрушени замъци и черкви. Другаде стърчаха каменни плочи, забити в земята като надгробни паметници. Цялото възвишение приличаше на една грамадна руина. И може би някога отдавна, през времето на Ягело, тук е кипял човешки живот; но днес това възвишение и цялата околност чак отвъд Рашков беше глух пущинак, в който живееха само диви зверове, а нощем прокълнати духове играеха своите хора.

Пътниците едва се бяха изкачили до половината височина на могилата и лекият досега повей се превърна в истински вихър, който започна да духа по могилата с някакво мрачно и злокобно съскане. Тогава на молойците се стори, че между развалините се обаждат някакви тежки въздишки, които сякаш излизат от смазани гърди, някакви жални стонове, някакви смехове, плачове и хленч на деца. Цялата могила почна да оживява, да вика с разни гласове. Иззад камъните сякаш надничаха високи тъмни фигури; сенки с чудновати форми се плъзгаха тихо между камъните; сред полумрака в далечината святкаха някакви светлинки, подобни на вълчи очи; най-сетне от другия край на възвишението между най-гъстите купища руини се обади нисък гърлен вой, после друг му отговори.

— Върколаци ли? — прошепна един млад казак, като се обърна към стария есаул.

— Не, това са вампири — отговори есаулът още по-тихо.

— О! Господи, помилуй! — възкликнаха другите уплашено, свалиха фуражки и започнаха да се кръстят набожно.

Конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Горпина, която вървеше начело на групата, мърмореше полугласно неразбираеми думи, сякаш някаква дяволска молитва. Едва когато стигнаха до другия край на могилата, тя се обърна и рече:

— Е, свърши се. Тук е вече чисто. Трябваше да ги държа със заклинания, защото са много гладни.

Въздишка на облекчение се изтръгна от всички гърди. Богун и Горпина отново излязоха напред, а молойците, които преди малко затаяваха дъх, започнаха да си шепнат и разговарят. Всеки си припомняше какво му се е случвало някога с духове или вампири.

— Ако не беше Горпина, нямаше да минем — каза един.

— Силна вещица!

— А нашият атаман и от дявол не се страхува. Не гледаше, не слушаше, само се взираше в любимата си.

— Ако му се бе случило това, което се случи на мен, нямаше да е толкова сигурен — каза старият есаул.

— А какво ви се случи, чичо Овсивуй?

— Отивах аз веднъж от Рейментаровка за Гуляйпол, и то нощем край гробища. Изведнъж гледам: отзад нещо скочи от гроба върху седлото. Огледах се: дете — синичко, бледичко!… Навярно татари са го карали с майка му в робство и то е умряло, без да бъде кръстено. Очичките му горят като свещици и плаче ли, плаче! Скочи от седлото на врата ми и усещам, че ме хапе зад ухото. О, Господи! Вампир! Но нали съм слугувал дълго време във Влашко, където има повече вампири, отколкото хора, те знаят цяр срещу тях. Скочих от коня и забих кинжала си в земята. „Махай се! Изчезвай!“ А то изстена, хвана се за дръжката на кинжала и по острието се плъзна в моравата. Рязнах на земята кръстен знак и продължих пътя си.

— Значи във Влашко има много вампири, чичо?

— Всеки втори влах след смъртта си вампирясва. А влашките вампири са най-лоши от всички. Там ги наричат бруколаци.

— А кой е по-силен, чичо: дяволът или вампирът?

— Дяволът е по-силен, но вампирът е по-упорит. Дяволът, като успееш да го овладееш, ще ти служи, а вампирът за нищо не става, само за кръв души. Но все пак дяволът е атаман на вампирите.

— Но Горпина командва и дяволите.

— Разбира се. Докато е жива, ще ги командва. Ако тя нямаше власт над тях, атаманът нямаше да й предаде своята кукувичка, защото бруколаците са най-лакоми за моминска кръв.