Хенрик Сенкевич - С огън и меч (Книга втора)

— Ваша милост панове! — каза князът. — Нека вдигнем тая трета чаша за бъдещата консолация 21 21 Утеха; тук: потомство, наследници (лат.). — Б.пр. . Високо е това гнездо. Да даде Бог ябълките да не падат далече от дървото. Нека от тоя ястреб се родят достойни за баща си ястребчета!

— Да живеят! Да живеят!

— Благодаря! — викаше Скшетуски, като изпразваше в гърлото си грамадната чаша с малвазия 22 22 Южно вино със сладък вкус. — Б.пр. .

— Да живеят! Да живеят!

— Crescite et multiplicamini! 23 23 Растете и се размножавайте (лат.). — Б.пр.

— Ще трябва, ваша милост, половин хоронгвичка да народиш! — каза старецът Зачвилиховски, като се смееше.

— Съвсем ще напълни войската със скшетушчета! Познавам го вече! — викна Заглоба.

Шляхтата гръмна в смях. Виното замайваше главите. Навсякъде се виждаха зачервени лица, мърдащи мустаци, а настроението от минута на минута ставаше все по-добро.

— Щом е така — викаше развеселеният пан Ян, — трябва да ви призная, ваша милост панове, че кукувицата ми изкука дванайсет момчета.

— За Бога, всички щъркели ще изпукат от работа! — викаше пан Заглоба.

Шляхтата отговори с нов взрив от смях и всички така се смееха, че сякаш залата се тресеше от гръмове.

Внезапно на прага се появи някакво мрачно видение, покрито с прах — но като видя трапезата, пира и светналите лица, спря се на вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе вътре.

Князът го забеляза пръв, смръщи вежди, заслони очи и рече:

— Но кой е там? Ах, това е Кушел! Връщаш се от разезда! Какво има? Какви са новините?

— Много лоши, ваше княжеско височество — каза младият офицер със странен глас.

Внезапна тишина зацари сред събраните, сякаш някой ги омагьоса. Вдигнатите към устата чаши увиснаха на половината път, всички обърнаха очи към Кушел, по чието изморено лице се четеше болка.

— Тогава по-добре да не ги беше казвал, ваша милост, когато се веселя на чашка — рече князът, — но щом вече си започнал, говори.

— Ваше княжеско височество, и аз бих предпочел да не бъда злокобен вестител, защото новината не иска да излезе през устата ми.

— Какво се е случило? Говори!

— Бар… е превзет!

През една хубава нощ по десния бряг на Валадинка се движеше към Днестър група от петнайсетина конници.

Те вървяха много бавно, едва-едва. Най-отпред, малко пред другите, яздеха двама, сякаш предна стража, но изглежда нямаше какво да пазят и бдят, понеже през цялото време разговаряха помежду си, вместо да наблюдават наоколо. А като спираха от време на време конете си, поглеждаха назад към останалите от групата и тогава единият от двамата викаше:

— По-бавно! По-бавно!

И групата още повече забавяше крачка и едва напредваше.

Най-сетне групата отмина възвишението, под чиято сянка вървеше, и навлезе в огрян от месечината простор. Тогава вече се разбираше защо се движат толкова внимателно: по средата на колоната два коня вървяха успоредно един до друг и носеха привързана за седлата им люлка, в която лежеше някой.

Сребърните лъчи осветяваха бледо лице и затворени очи.

Зад люлката яздеха десетина въоръжени лица. По пиките им без пряпорци можеше да се познае, че са казаци. Някои водеха товарни коне, други яздеха без товар, но докато двамата конници отпред сякаш не обръщаха ни най-малко внимание на околността, тия се оглеждаха неспокойно и тревожно на всички страни.

Околността обаче изглеждаше напълно като пустиня.

Тишината се нарушаваше само от конския тропот и от подвикванията на единия от двамата конници отпред, който повтаряше от време на време предупреждението си:

— По-бавно! Внимателно!

Най-сетне той се обърна към другаря си и попита:

— Горпина, далеко ли е още?

Другарят му, когото наричаше Горпина и който всъщност беше едра мома, преоблечена като казак, погледна към звездното небе и отговори:

— Не е далеко. Ще стигнем преди полунощ. Ще минем Враже оброчище, ще минем Татарски поляни и веднага след тях е Дяволски дол. Ой, тежко на оня, който мине оттам след полунощ, преди петел да е пропял. Аз мога, но за вас би било зле.

Първият конник сви рамене.

— Аз зная — рече той, — че на тебе дяволът ти е брат, но и срещу дявола има цяр.

— Дявол не дявол, но цяр няма — отвърна Горпина. — Ти, соколе мой, по цял свят да търсиш скривалище за своята княгиня, никъде няма да намериш по-добро. След полунощ тук никой не ще мине освен с мене, а в дола жив човек още не е стъпвал. Ако някой иска да му врачувам, застава пред дола и чака, докато изляза. Ти не се страхувай. Там няма да дойдат нито ляхи, нито татари, никой, никой. Дяволският дол е страшен, сам ще видиш.