Джеймс Купър - Лоцманът

— Защо преждевременно ще издигате касика толкова високо? — рече капитанът, като махна тържествено с ръка. Гледайте — посочи той към гората, там има по-подходящ кандидат за бесилка! … Мистър Грифит, оня човек ваш другар ли е?

Полковник Хауард и Грифит погледнаха натам, накъдето показваше пръстът на капитана, и младият моряк тутакси позна лоцмана. Той стоеше със скръстени ръце в края на гората и, изглежда, се мъчеше да разбере в какво положение се намират приятелите му.

— Този човек … — промърмори смутено Грифит, който не се решаваше да каже дори очебийната, макар и непълна истина, този човек не спада към екипажа на нашия кораб.

— Но той беше с вас — възрази недоверчиво Бъроуклиф. Снощи при разговора говори от името на всички ви. Полковник Хауард, този човек сигурно командува ариергарда на метежниците.

— Точно така! — извика старият воин. Помпее! Цезаре! Готови! Огън!

Негрите се сепнаха, като чуха внезапната команда на господаря си, пред когото благоговееха. Те се прицелиха с мускетите си, но извърнаха глави и зажумяха, преди да изпълнят жестоката заповед.

— Напред! — закрещя полковникът, като размахваше старинната сабя, с която беше въоръжен, и се устреми напред с цялата пъргавина, която му позволяваше неотдавнашният пристъп на подагра. Напред! Набучете тия кучета на щик! Напред, Помпее! Подравнете се, момчета, подравнете се!

— Ако вашият приятел устои на тази атака — каза Бъроуклиф на Грифит с присъщото си невъзмутимо спокойствие, значи, има железни нерви. Такава атака особено когато Помпей е в редовете, би сломила и най-добрия полк на английската гвардия!

— Надявам се, че бог ще му внуши да бъде снизходителен към слабостта на полковник Хауард — отвърна Грифит. Но, той извади пистолет!

— Ала няма да стреля. Римляните сметнаха за благоразумно да се спрат. О, боже мой, отстъпват! Хей, полковник Хауард, уважаеми домакине, отдръпнете се към вашите резерви! Гората гъмжи от въоръжени метежници, но няма да ни избягат. Чакам само кавалерията, за да им пресече пътя за отстъпление.

Старецът, който се бе приближил съвсем до човека, очакващ спокойно нападението, при тези думи се спря, озърна се на всички страни и видя, че е останал сам. Повярвал на думите на Бъроуклиф, той започна бавно да отстъпва, гледайки смело неприятеля в лицето, и му обърна гръб едва когато се озова до капитана.

— Съберете войниците си, Бъроуклиф! — извика той. Трябва да атакуваме гората. Тия негодници ще се разбягат като пилци пред войските на негово величество. А колкото до негрите, ще ги науча аз тия черни мерзавци как се изоставя господар в такъв момент! Казват, че страхът бил бледен. Аз пък мисля, Бъроуклиф, че кожата му е черна.

— Виждал съм го във всички цветове — син, бял, черен и дори пъстър — рече капитанът, обаче разрешете ми, почтени домакине, аз да поема командуването. Да се върнем в манастира и повярвайте ми — никой, от метежниците няма да ми се изплъзне.

Полковникът се съгласи неохотно и всички тръгнаха към неговия дом с бавна крачка, съобразена със силите на стопанина. Вълнението от атаката и бурният ход на мислите му бяха прогонили всякакви благи чувства от сърцето на полковника и той влезе в манастира с твърдото намерение да предаде Грифит и другарите му в ръцете на правосъдието дори ако това ги закара на бесилката.

Лоцманът проследи с поглед тия джентълмени, докато изчезнаха в храсталака, след това скри пистолета, който държеше досега в ръка до гърдите си, и с тъжно и замислено лице отново навлезе бавно в гората.

За да добие читателят представа за времето, за което се развиха гореописаните събития, трябва да кажем, че Грифит и неговият отряд бяха вече от няколко часа в плен на неприятеля, когато „Ариел“ и заловеният от него тендер хвърлиха котва в споменатия залив. Наблюдаващите от брега бяха уверени, че шхуната на метежниците е пленена от „Бързи“, но това събитие не предизвика особен интерес и учудване сред местното население, свикнало да смята своите моряци за непобедими. Затова Барнстейбъл лесно можа да заблуди малцината селяни, които, подтиквани от любопитство, се приближиха до корабите през краткия зимен ден. Но когато по тесния залив запълзя вечерната мъгла и извивките на брега се загубиха в мрака, младият моряк реши, че е време да действува. „Бързи“, на който се намираше целият му екипаж заедно с ранените от „Ариел“, безшумно вдигна котва и възползвувайки се от силния вятър, който задуха откъм сушата, започна тихомълком да дрейфува към изхода на залива. Най-после, когато пред него се разкри широкият морски простор, тендерът вдигна платна и тръгна с пълна скорост да търси фрегатата. Барнстейбъл следеше със затаен дъх тази маневра, защото на един хълм, който господствуваше над залива, се намираше неголяма, но страшна батарея за защита от набезите на малки неприятелски кораби, и няколкото войници, които управляваха двете й тежки оръдия, стояха тук в постоянна бойна готовност. Барнстейбъл не знаеше доколко е успяла хитростта му и едва когато чу далечното плющене на опънатите платна на „Бързи“, разбра, че той е избягнал опасността.