Джеймс Купър - Лоцманът

Лейтенантът се сепна при тия неочаквани думи и като смъкна наметалото от раменете си, огледа морето, сякаш се мъчеше да види зловещите признаци, които тревожеха въображението на неговия кормчия.

— Какво става с тебе, Том? — запита той рязко. Да не би на стари години да си станал черногледец? Какво си замрънкал като бабичка?

— Не мрънкам като бабичка — отвърна сериозно кормчията, ами предупреждавам като стар човек, който цял живот е прекарал там, където няма хълмове, които да го пазят от небесните ветрове, а само хълмове от солена вода и морска пяна. Аз смятам, сър, че още преди да постъпи сутрешната вахта, ще задуха силен северозападен вятър.

Барнстейбъл познаваше много добре опитния си стар служител, затова се разтревожи не на шега от думите му, произнесени с такава увереност. Но, след като огледа отново хоризонта, небето и морето, отговори с предишната рязкост:

— Този път прогнозата ти е погрешна, мистър Кофин. Времето върви към пълно безветрие. Това мъртво вълнение е още от миналата буря, а облаците над главите ни са чисто и просто нощна мъгла и както виждаш сам, вятърът я отнася към морето. Даже тоя бриз е само движение на бреговия въздух, който се смесва с океанския. Той е наситен с влага, но бавен като холандски галиот 71 71 Галиот — малък ветроходен кораб. Б.пр. .

— Да, сър, вятърът е влажен, ала не толкова силен — отвърна Том. Вятърът от сушата никога не отива надалеч в морето. Не е тъй лесно да познаеш какво ще бъде времето, капитан Барнстейбъл. Умеят да го познават само хора, които са се учили, кажи-речи, единствено на това и имат усет към тия неща. Само бог може да вижда ветровете небесни, само той може да каже кога ще почне ураган и кога ще свърши. А човекът не е нито кит, нито делфин, който поема въздуха през ноздрите си и не знае от югоизток ли духа, или от северозапад. Погледнете към подветрената страна, сър. Виждате ли ей там ивицата ясно небе, дето святка под мъглата? Повярвайте на стария моряк, капитан Барнстейбъл. Когато от небето пада такава светлина, това не е току-тъй! Освен туй слънцето залезе зад тъмни облаци, а месечината изгря малка, суха и ветровита.

Барнстейбъл слушаше внимателно и с растяща тревога, защото много добре знаеше, че кормчията му умее бързо и почти безпогрешно да познава времето, макар че често примесваше прогнозите си с всевъзможни суеверни знаци и поличби. Но като седна отново на мястото си, лейтенантът промърмори:

— Е, нека си духа! Грифит заслужава и по-голям риск, а ако не успеем да излъжем батареята, тогава може да я превземем.

Не стана повече въпрос за времето. Откакто слезе в лодката, Дилън не бе проронил нито дума, а кормчията се сещаше, че командирът не желае да го безпокоят. Близо час се движеха с голяма скорост. Мускулестите гребци караха велбота по самия край на прибоя, без нито за миг да отслабят усилията си и като че ли без да се уморят. От време на време Барнстейбъл се взираше внимателно в малките заливчета, край които минаваха, или спираше поглед на опитен моряк върху песъчливите ивици, пръснати тук-там по скалистия бряг. Той посочи на кормчията мълчаливо, с изразителен жест едно малко по-дълбоко заливче, където се чуваше ромон на сладка вода, която се стичаше в прилива. То трябваше особено да се Запомни. Разбрал този знак като предназначен единствено за него, Том, без да каже нищо, запечата това място в паметта си с яснота, присъща на хора, свикнали да намират пътя си на суша или на море по белези и ориентири. Скоро след този безмълвен разговор между лейтенанта и кормчията лодката направи рязък завой и се устреми към брега, за да забие нос в пясъка. Но, изведнъж Барнстейбъл заповяда на гребците да спрат.

— Тихо! — каза той. — Чувам плясък на весла.

Матросите престанаха да гребат, ослушвайки се внимателно вшума, който бе разтревожил техния командир.

— Гледайте, сър — рече кормчията, сочейки към изток. Лодка е. Ето я ивицата светлина откъм морето. А сега се скри между вълните … Аха! Ето я пак!

Бог да ме убие — извика Барнстейбъл, ако това не е шум от веслата на военна лодка! Видях върха на лопатите, когато се спускаха … Ето, чувате ли пак? Нито рибар, нито контрабандист може да гребе тъй равномерно.

Той се ослушваше, навел глава почти до самата вода, а после се изправи и заяви уверено:

— Това е „Тигър“! Познавам плясъка на веслата му като на собствената си лодка. Мистър Мери е научил своите „тигри“ да гребат по новому. Потапят и изваждат веслата с плоската страна, като ги завъртат в ключовете. Мога да се закълна, че са те. Подай ми далекогледа! — каза нетърпеливо командирът. Ще се помъча да видя лодката, когато отново се издигне в светлата ивица … Заклевам се във всички звезди на нашето знаме, че ти си прав, Том! Но на кърмата има само един човек. Ако не ме лъжат очите, това е проклетият лоцман. Бяга като страхливец и оставя Грифит и Менюъл да изгният в английските затвори. Към брега! Незабавно към брега!