Джеймс Купър - Лоцманът

— Сигурно ти се е струвало, че си в някакъв друг свят — забеляза Дилън.

Като че плавах през чужда страна, макар че, може да се каже, съм от оня край, тъй като съм роден на тамошния бряг. Често съм чувал „сухопътни“ да разправят, че на земята имало по равно суша и вода, ала винаги съм смятал това за долна лъжа, защото с месеци съм плавал по море, без да сваля платната, и не съм срещал парченце земя или скала, където чайка да може да снесе яйце. Но, трябва да призная, че цели две вахти от Бостън до Плимът не зърнахме вода!

Дилън поддържаше усърдно тази интересна тема и докато стигнаха стената, която обграждаше голямата ливада около манастира, кормчията беше погълнат в спор. Кой е по-голям — Атлантическият океан или Американският континент.

Заобикаляйки главния вход на сградата, който минаваше през големите порти и двора откъм фасадата, Дилън продължи покрай стената и след няколко завоя стигнаха една вратичка, която, доколкото му беше известно, обикновено се затваряше вечер едва когато всички си легнеха. Сега пътят им минаваше зад главното здание и скоро ги изведе до група скупчени безредно служебни постройки. Кормчията следваше водача си, разчитайки на неговата осведоменост и почтеност, и доверието му се подсилваше още повече от непринудеността на разговора по пътя от скалите. Той не видя нищо необикновено в това, че спътникът му се отби в помещението, което служеше като един вид казарма за войниците на капитан Бъроуклиф. След кратко съвещание със сержанта Дилън даде знак на кормчията да върви подире му и като заобиколиха служебните постройки, двамата с Кофин влязоха в манастира през същата врата, откъдето, както вече разказахме, дамите бяха излезли нощес, за да навестят тримата арестанти. След като завиха по един-два тесни коридора в тази част на сградата, Том, който бе почнал да губи вяра в надеждността на сухопътната навигация, следвайки своя водач, се озова в дълга тъмна галерия, в дъното на която през една открехната врата се виждаше ярко осветено комфортно помещение.

Дилън пристъпи бързо към тази врата и щом я отвори, пред очите на кормчията се разкри същата сцена, която вече описахме, когато запознахме читателя с полковник Хауард, и която почти не се беше изменила. Същото огнище с пламтящи въглища, същите ярки свещи, същите маси от полиран махагон и същите гарафи с искрящо вино. Единствената разлика беше в броя на пируващите. Стопанинът на къщата и Бъроуклиф седяха един срещу друг, погълнати в обсъждане на събитията през деня, като от време на време прилежно придвижваха назад-напред святкащо стъкло с живителното питие, толкова обичано от двамата работа, която постепенно ставаше все по-лека.

— Ако Кит се върне с лаври на достойното си чело, както и би трябвало да се очаква — възкликна полковникът, който седеше с гръб към отварящата, се врата, ще бъда най-щастливият стар глупак в държавата на негово величество краля на Великобритания!

Капитанът, който бе решил, че след залавянето на враговете най-после може да прекрати противоестественото въздържание, което си бе наложил, обяви, като с една ръка сочеше към вратата, а в другата стискаше искрящото шише с южна напитка:

— Охо, ето го и самия касик! А челото му само чака лавровия венец! Ха!… Но, кой е в свитата на негово величество? Дявол да го вземе, сър касик, ако пътувате с лична охрана от такива гренадири, сам старият Фридрих Пруски 73 73 Фридрих Пруски — Фридрих Вилхем I, крал на Прусия (1713–1740). Б.пр. ще завиди на вашия ескорт! Цели два метра дори без чорапи! И оръжието необикновено като тоя, който е въоръжен с него!

Полковникът обаче не доизслуша и половината от възклицанията на своя сътрапезник, а като се обърна, съзря човека, когото бе чакал с такова нетърпение, и го посрещна с разтворени обятия, зарадван от приятната изненада. Няколко минути старецът го обсипва с въпроси, на които Дилън отговаряше с благоразумна предпазливост, може би до известна степен поради присъствието на кормчията. Том стоеше невъзмутим, облегнат на харпуна си, и разглеждаше едновременно с учудване и презрение мебелите и подредбата на помещението; такъв разкош никога не бе виждал. В това време Бъроуклиф, без да обръща никакво внимание на дискретния разговор между домакина и Дилън, който ги увлече толкова, че на края се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на стаята, се възползува от отсъствието на стария джентълмен, доскоро негов сътрапезник, и почна да обръща безцеремонно чаша след чаша, сякаш се чувствуваше задължен да пие за двама. Той откъсваше очи от рубиновата течност само за да погледне с нескрито възхищение кормчията-исполин, чиято внушителна фигура не можеше да не направи впечатление на офицер, занимаващ се с набиране на новобранци. Капитанът обаче бе откъснат от тази двойна наслада, когато най-после приятелите му го поканиха да участвува в тяхното съвещание.