Кормчията поклати глава и помисли малко, после, сякаш осенен от някакво ново хрумване, възкликна:
— Да, да, сър, това се казва истинска философия, чиста и дълбока като синята морска вода! Нека тия гадини си разчекват сега устата чак до ушите! Ала като разберат какво са им погодили янките, челюстите им ще увиснат до вратовръзката!
Тази мисъл утеши кормчията, след което отстраняването на повредите и разчистването на. „Бързи“ продължи без по-нататъшно прекъсване. Неколцината пленници, които не бяха ранени, се прехвърлиха бързо на „Ариел“. Барнстейбъл, който присъствуваше на тази процедура, чу необикновена блъсканица в един от люковете, откъдето двама негови моряци измъкваха някакъв джентълмен, чието държане и външност издаваха най-жалък страх. Като огледа по-внимателнотази личност, лейтенантът замръзна за миг изумен, после възкликна:
— Кой е този? Някой любител на сраженията ли? Може би любознателен и славолюбив цивилен, който е решил да предложи услугите си на краля й същевременно да услужи на себе си, като нарисува някоя картина или напише книга! Кажете, сър, каква длъжност изпълнявахте на този кораб?
Пленникът изгледа изкосо човека, който му задаваше тоя въпрос и в чието лице очакваше да види Грифит, но като се увери, че му е непознат, веднага придоби кураж.
— Аз се намирам тук случайно — отговори той. Бях на тендера тъкмо когато покойният му командир реши да ви нападне. Той трябваше да ме свали на брега, но тъй като това не му се удаде, надявам се, че вие няма да ми откажете тази услуга. Предположението ви, че съм цивилен е съвсем правилно — довърши Барнстейбъл. Това се вижда и без далекоглед. Обаче поради някакви важни съображения …
Той се спря, забелязвайки знака, даден от Мери, който прошепна възбудено на ухото му:
— Това е мистър Дилън, роднина на полковник Хауард! Често съм го виждал да се влачи в килватера на моята братовчедка Сесилия.
— Дилън ли?! — възкликна Барнстейбъл, потривайки доволно ръце. Кит Дилън? Тоя с продълговатата физиономия, черни очи и кожа със същия цвят? Малко е побелял от страх, но иначе е трофей, който струва колкото двайсет тендера!
Той каза това полугласно и на известно разстояние от пленника, след което се приближи до него и заговори:
— Политически съображения и следователно служебният дълг ме принуждават да ви задържа за известно време, сър. Но, ние ще ви предоставим всичко, с което разполагаме като моряци, за да облекчим тягостите на пленничеството ви.
Без да дочака отговор, Барнстейбъл се поклони на пленника и след това се извърна, за да следи работата на корабите. Скоро му доложиха, че всичко е готово за отплаване. „Ариел“ и „Бързи“ се обърнаха срещу вятъра и тръгнаха бавно покрай брега по посока на залива, откъдето сутринта бе излязъл тендерът. Когато се приближиха до сушата, въздухът бе раздран от приветствените викове на войниците по скалите, и Барнстейбъл, сочейки им отдалеч английските флагове, които вятърът развяваше на мачтите, накара екипажа си да отговори със същата сърдечност. Тъй като разстоянието беше голямо и не разполагаха с лодки, войниците не можеха да узнаят повече подробности, затова погледаха още известно време подир отдалечаващите се кораби, отдръпнаха се от скалите и скоро изчезнаха от очите на смелите моряци. Минаваше час след час на уморително плаване срещу неблагоприятното течение и късият ден вече клонеше към своя край, когато стигнаха входа на въжделения залив. Завивайки често ту към сушата, ту към морето, тендерът, на който Барнстейбъл продължаваше да стои, срещна трофея на сутрешния им лов, чийто огромен труп се носеше по водата, плискан от вълните като някоя заоблена скала и вече заобиколен от акули, които ръфаха беззащитното му тяло.
— Гледай, мистър Кофин! — извика лейтенантът на кормчията, показвайки кита, когато минаваха край него. Как лакомо се гощават тези тъпоноси джентълмени! Ти си забравил задължението на всеки християнин — да погребеш умрелия.
Старият моряк хвърли тъжен поглед към мъртвия кит и каза:
— Да беше тоя звяр в Бостънския залив или край Пясъчния нос при Мъни Мой, щях да бъда осигурен за цял живот! Но, богатствата и почестите са за знатните и учените, а на бедния Том Кофин не му остава нищо друго, освен да отпуща и да тегли въжетата и да лавира сред бурите на живота, без да счупи някоя от старите си мачти.
— Я какви ги плещеш, Дълги Том! — извика офицерът. Внимавай между тия скали и рифове да не затънеш в плитчините на поезията! Ти ставаш много сантиментален.
Читать дальше