Джеймс Купър - Лоцманът

— Вярност — прошепна Менюъл, като се приближи до часовоя. Но, войникът имаше време да помисли и тъй като много добре виждаше в какво състояние е неговият офицер, не се решаваше да пусне арестантите.

— Елате насам, приятели — рече той след минутно колебание. Но, щом пристъпиха към него, препречи им пътя с щик и продължи: Задържаните казаха паролата, капитан Бъроуклиф, ала не смея да ги пусна.

— Защо? — запита капитанът. — Нали аз съм тук, глупчо? Не можеш ли да познаеш своя офицер?

— Не, сър, познавам ваше високоблагородие и много ви уважавам, само че тук ме сложи сержантът и ми заповяда в никой случай да не пускам тия хора.

— Това се казва добра дисциплина! — възкликна Бъроуклиф с доволен смях. Знаех си аз, че тоя човек ще ме послуша толкова, колкото би послушал тая лампа. Хората ни тук не са научени на такова сляпо подчинение. А, ти учиш ли войниците си на такава взискателност, земноводни приятелю?

— Какво значат тия глупави шеги? — запита мрачно лоцманът.

— Мисля, че сега е мой ред да ти се посмея! — извика Менюъл, преструвайки се, че споделя веселостта на капитана. Ние също знаем добре всичко това и го прилагаме в нашите части. Но щом часовоят не ти се подчинява, сержантът ще те послуша. Повикай го и нека той заповяда на часовоя да ни пусне.

— Виждам, че пак нещо ти пресяда — забеляза Бъроуклиф. Иска ти се да сръбнеш още малко от благотворната напитка. Дадено! Часовой, я отвори прозореца и викни на сержанта!

— Но това ще ни погуби! — прошепна лоцманът на Грифит.

— Правете като мен! — отвърна младият моряк.

Часовоят се обърна да изпълни заповедта на капитана, но Грифит скочи и мигновено изтръгна мускета от ръцете му. Тежък удар с приклада и изуменият войник се строполи на земята. После, като насочи мускета, Грифит извика:

— Напред! Сега можем щ си пробием път!

— Напред! — повтори лоцманът, като прескочи леко проснатия на пода войник. В едната му ръка лъщеше кама, в другата стискаше пистолет.

След миг и Менюъл, въоръжен по същия начин, се озова до него и тримата изскочиха заедно от сградата, без никой да попречи на бягството им.

Бъроуклиф беше абсолютно неспособен да ги преследва. Той така се бе вцепенил от изненада, че минаха няколко минути, преди да си възвърне способността да говори, която впрочем рядко го напущаше. Войникът също се съвзе и стана на крака. Те дълго стояха и се гледаха с безмълвно съчувствие. Най-после часовоят наруши мълчанието:

— Да бия ли тревога, ваше високоблагородие?

— Няма смисъл, Питърс. Тази морска пехота не знае що е благодарност и добро възпитание.

— Надявам се, ваше високоблагородие няма да забрави, че аз изпълних дълга си и бях обезоръжен при изпълнение на заповедта ви.

— Аз нищо не помня, Питърс, освен че се отнесоха недостойно с теб. И ще накарам тоя земноводен джентълмен да плати скъпо за това! Заключи вратите и се прави, като че ли нищо не е станало…

— Ех, това не е толкова лесно, колкото си мислите, ваше високоблагородие. На гърба и на раменете ми сигурно има отпечатък от затвора на мускета и тези следи ще се виждат ясно като бял ден.

— Тогава гледай ги, колкото щеш, само мълчи, глупчо! Ето ти една крона 50 50 Крона — монета от пет шилинга. Б.пр. за пластир. Чух как тоя негодник захвърли мускета ти по стълбата. Върви да го вземеш и ела пак на поста си. А, когато дойдат да те сменят, дръж се така, като че ли нищо не е станало. Аз поемам отговорността за всичко.

Войникът изпълни заповедта и когато отново бе въоръжен, Бъроуклиф, вече доста поотрезнял след неочакваното премеждие, се помъкна към стаята си, като мърмореше закани и ругатни по адрес на цялата морска пехота, „тия земноводни гадини“, както ги нарече.

Капитан Бъроуклиф прекара остатъка от нощта в тежък пиянски сън и се събуди късно сутринта, едва когато влезе слугата. Чул обичайния сигнал за ставане, капитанът повдигна клепки, седна на леглото, потърка внимателно очи, както се полага, обърна се строго към слугата и му заговори сърдито, като че ли искаше да обвини невинния човечец тъкмо в тая простъпка, която се готвеше да порицае:

— Какво значи това, глупако? Нали бях заповядал на сержант Дрил да не позволява да се бие барабан, докато сме подслонени в жилището на този гостоприемен стар полковник? Тоя човек май не изпълнява нарежданията ми? Или пък смята, че гърмът на барабана из лъкатушните коридори на манастира „Света Рут“ е много подходящ музикален съпровод за съня на неговите обитатели?