Джеймс Купър - Лоцманът

— Не зная, Елис, трябва ли при моето положение и твоето горчиво примирение със съдбата да се опитвам дори да разбуждам чувствата, които мислех някога, че намирам в душата ти. В края на краищата нямам право да искам да свържеш съдбата си със съдбата на скитник като мен, със съдбата на човек, който би могъл да се нарече Дон Кихот поради любовта си към свободата и който всеки момент може да бъде призован да подпечата тази любов с кръвта си.

— Чувствата ми към теб не са се променили — отвърна Елис чистосърдечно.

— Добре ли чувам? Дали погрешно съм разбрал решението ти да останеш в Англия, или съм се излъгал в предишните ти чувства?

— Не си се излъгал нито тогава, нито сега. Слабостта може да ме държи още във властта си, Джон, но с течение на годините бог ми даде сили да се боря с нея. Ала не искам да говоря за себе си, а за теб. Аз живеех като скромна маргаритка, която, разцъфтявайки, ти е хванала окото. И ще увехна като това срамежливо цветенце, когато дойде зимата на моя живот и никой няма да забележи, че ме няма вече по полята, където съм цъфтяла само едно лято. Но, ти ще рухнеш, Джон, като тоя дъб, на който сме седнали сега: докато стои изправен, хората се възхищават от красотата и величието на могъщия му ствол, а когато се сгромоляса, ще пресмятат каква полза може да се извлече от него.

— Нека си говорят каквото щат! — отвърна гордият странник. Рано или късно истината ще се узнае, а когато настъпи тоя час, ще кажат, че съм бил верен и храбър воин. И ще бъда достоен пример за всички, които са се родили в робство, но жадуват да живеят в свобода.

— Така може да говори далечният народ, заради който си напуснал родина и близки — рече Елис, взирайки се плахо в лицето му, сякаш да разбере доколко още може да го предизвиква, без да го разгневи. Но, какво ще кажат на децата си твоите сънародници, в чиито жили тече и от твоята кръв?

— Ще кажат, Елис, това, което може да им внуши тяхното коварство, залегнало в самата им политика или незадоволеното им тщеславие. Но, тук трябва да си кажат думата и враговете и приятелите ми. Мислиш ли, че Америка не владее еднакво добре и меча и перото?

— Не се наемам да оспорвам правото на чедата на тая земя да правят това, което смятат най-добро за себе си — отвърна Елис. Но, нима е възможно да се родят там хора, които да не познават чувствата, привързващи човека към родното му място?

— Как може да се съмняваш в тяхното родолюбие? — възкликна учудено лоцманът. А, щом обичат тъй много родината си, нима могат да уважават човек, който е вдигнал безпощадно ръка срещу земята на своите предци?

— Все тая дума „родина“! — промърмори лоцманът, който бе почнал да долавя скрития смисъл в плахите подмятания на Елис. Да не би човек да е дърво или камък, та да може да се хвърли в огъня или да се вгради в стена, когато орисницата реши да го прати на земята? Казват, че думата „родина“ гъделичка честолюбието на англичанина, където и да се намира, но изглежда, че тя има още по-силно обаяние за англичанките!

— Тя е най-скъпата дума за всяка жена, Джон, защото въплъщава в себе си най-скъпото — любовта! Ако вашите американки не познават нейното обаяние, и най-великолепните блага, с които бог е обсипал земята им, няма да ги направят щастливи.

— Елис — произнесе лоцманът развълнувано, като се изправи — виждам много добре какво искаш да кажеш. Но, ние никога няма да се разберем по тоя въпрос, защото дори ти с обаянието си върху мен не можеш да ме отклониш от пътя, по който вече съм тръгнал. Ала времето тече, по-добре да поговорим за други неща. Може би за последен път стъпвам на английския бряг.

Елис мълчеше, борейки се с чувствата, предизвикани от последните му думи, но скоро надви слабостта си и продължи разговора c оная непреклонност и твърдост, която смяташе за свой неизменен дълг.

— И какво направи тоя път, Джон, когато стъпи на английския бряг? Нима разрушаването на едно мирно семейно огнище и тормозът, на който подложи един старец, е подвиг, достоен за човек, който говори за възвишени цели?

— Мислиш ли, че ще сляза на тоя остров и ще рискувам да бъда убит от враговете си заради такава недостойна цел? Не, Елис, моят истински план се провали и затова светът никога не ще узнае за него. Но, дългът ми към делото на което съм се отдал, ме подтиква към тая стъпка, която ти тъй прибързано осъждаш.

Полковник Хауард се радва на почит сред властвуващите и може да бъдеразменен срещу някой по-полезен човек. Колкото се отнася до неговите повереници, ти забравяш, че тяхната скъпа родина е Америка, а могат да я намерят и още по-близо под гордото знаме на фрегатата, която ги чака сега в открито море.