Джеймс Купър - Лоцманът

— В момента това няма никакво значение — отвърна лоцманът. Не е толкова важно какво зная и какво не зная, след като предадох командуването на отряда в други, може би по-достойни ръце. Но, искам да говоря насаме с тая дама, сър. Познавам я от детинство и желая да я изпратя до манастира.

— Това противоречи на всякакви военни правилници, мистър лоцман и моля да ме извините, но ви забранявам да се отдалечавате от района, охраняван от моите часови. Ако желаете да разговаряте тук, ще заповядам на хората си да се отдръпнат, за да не ви чуват, макар че, трябва да призная, тук е най-подходящото място да ви държим под око. Както виждате, в случай на неочаквано нападение можем да се изтеглим по тази клисура, където и двата ми фланга са прикрити: левият от скалите, а десният от онова дърво. Тук е много удобна позиция, ако се случи нещо непредвидено, защото и най-старите войници се бият най-добре, когато фланговете им са здраво прикрити и имат в тила си път за отстъпление.

— Достатъчно, сър! Не искам в никой случай да ви лишавам от такава позиция — каза лоцманът. Дамата е готова да се върне няколко крачки назад.

Изпълнявайки тази молба, Елис го последва до мястото, където на известно разстояние от ариергарда на морската пехота лежеше дърво, повалено от скорошната буря. Тя седна тихомълком на дънера и зачака търпеливо събеседника си да обясни какво го бе накарало да поиска тоя разговор. Няколко минути лоцманът се разхожда мълчаливо назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После изведнъж се опомни, приближи се и приседна до нея.

— Близък е часът на нашата раздяла, Елис — подзе той най-после. От тебе зависи дали ще се разделим завинаги.

— Тогава нека бъде завинаги, Джон — отговори Елис с леко треперещ глас.

Тази дума нямаше да бъде тъй страшна, ако не беше сегашната ни случайна среща. Все пак възможно е решението ти да е продиктувано от благоразумие, защото има ли нещо, което би поблазнило жена да сподели съдбата ми?

— Ако искащ да кажеш, че съдбата те е обрекла да нямаш с кого да споделиш нито радост, нито мъка, че животът ти е непрекъснат низ от опасности и бедствия, разочарования и несполуки, значи, слабо познаваш сърцето на жената, щом се съмняваш в способността или готовността й да дели всичко това с избраника на сърцето си.

— Ти ли ми говориш така, Елис? Значи, неправилно съм разбрал думите ти и погрешно съм изтълкувал постъпките ти. Съдбата съвсем не ме е обрекла да бъда отритнат човек. Нима е нищо да спечелиш благосклонността на крале и усмивките на кралици? Вярно, че животът ми е съпроводен с безброй страшни опасности, и все пак не е изпълнен само с бедствия и несполуки, нали така, Елис? — Той се поспря, но не получи отговор. Наистина останах излъган в надеждите си, че светът ще оцени по достойнство моите подвизи и дела. Аз не съм, Елис, такъв, какъвто исках да бъда, и дори такъв, за какъвто се мислех.

— Ти си спечели име сред воините на нашето време, Джон — отговори тя с глух глас и може да се каже, че това име е вписано с кръв!

— С кръвта на моите врагове, Елис!

— С кръвта на поданиците на твоя законен крал! С кръвта на тия, които дишат същия въздух, който дишаш ти още от рождение, учили са същите свещени канони, които си учил и ти, но които, опасявам се, много скоро си забравил!

— С кръвта на робите на деспотизма! — прекъсна я той рязко. Кръвта на враговете на свободата! Ти тъй дълго си живяла в това затъпяващо усамотение и тъй сляпо се придържаш към предразсъдъците на младостта си, че благородните чувства, които мислех някога, че покълват в душата на Елис Дънскоум, са увехнали завинаги.

— Аз живеех и мислех, както подобава на моя пол и на положението ми — отвърна кротко Елис и бих предпочела да умра, отколкото да живея и да мисля другояче.

— Ето къде се крият първите семена на робството! Покорната жена, то се знае, става майка на малодушни и жалки негодници, които позорят мъжкото име!

— Аз никога няма да бъда майка на деца, добри или лоши, каза Елис с примирение, което показваше, че е загубила всякакви надежди, естествени за всяка жена. Досега съм живяла самотна и без никаква подкрепа, все тъй самотна и неоплаквана от никого ще си отида в гроба.

Силният патос на смирената й реч, примесен със спокойното, кротко достойнство на моминската гордост, така трогна сърцето на слушателя й, че той няколко минути остана мълчалив, сякаш в благоговение пред нейната непоколебимост. Думите пробудиха в душата му ония чувства на великодушие и безкористие, които неутолимото честолюбие и павозамайването от успеха бяха почти задушили. За това, когато заговори отново, гласът му беше по-мек и по-задушевен, без предишната разпаленост.