Джеймс Купър - Лоцманът

— Не мислите ли, Бъроуклиф, че алените устни на вашите съседки ще станат още по-прекрасни, ако се потопят в тая вълшебна напитка и произнесат наздравица за краля? Мис Елис е винаги готова да изрази верността си към своя суверен, тъй че от нейно име предлагам да пием за здравето на негово свещено величество.

За разгромяването и смъртта на всички предатели!

— Ако молитвите на една скромна поданица, на която не прилича като жена да се меси в светските неразбории, а камо ли да си дава вид, че разбира тънкостите на държавническото изкуство, могат да бъдат от особена полза за великия и всемогъщ монарх, който седи на трона на Великобритания, никакво зло човешко не може да го засегне — отвърна кротко Елис. Но, никому не мога да пожелая смърт, дори на враговете си, ако имам такива, а още повече на хора, с които сме чеда на един и същ народ.

— Чеда на един и същ народ! — повтори полковникът бавно и с горчивина, която отекна болезнено в душата на Кетрин. На един и същ народ! Да, Авесалом също е бил син на Давид, а Юда е принадлежал към семейството на светите апостоли!

Е, добре. Да не пием такава наздравица … да не пием! Проклетият дух на метежа се е вмъкнал в моя дом и не зная вече дали има още член на семейството ми, недокоснат от злотворната му магия!

— Може да е докоснала и мен — рече, Елис, но не ми е повлияла злотворно, ако в случая благотворна е верността към краля.

— Какво е това? — трепна изведнъж полковникът. Нещо трополи, капитан Бъроуклиф! Да не би да има някакво нападение?

— Трябва да е някой от моите негодници. Паднал е, когато е ставал от масата. Нали знаете, тази вечер ги черпя за нашите успехи, отговори капитанът с неподражаемо равнодушие. А, може и да е духът на тоя, за когото говорихте тъй остро, добри ми домакине. Докачил се е от вашите забележки и сега иска да се измъкне от гостоприемните стени на „Света Рут“ на чист въздух, без да си прави труда да търси врати. В такъв случай, утре ще ви се отвори работа да поправяте стените.

Полковникът стана, поглеждайки плахо ту говорещия Бъроуклиф, ту вратата. Явно никак не беше склонен да приеме шегите на своя гост.

— Счува ми се необичаен шум в двора на манастира, ако не и в самата сграда, капитан Бъроуклиф — каза той, като се измъкна иззад масата и с твърда войнишка стъпка застана в средата на стаята. Като стопанин на тая къща трябва да видя кой нарушава спокойствието й в такъв късен час. Ако са приятели, ще ги посрещнем с разтворени обятия, макар че посещението им е тъй неочаквано. Ако пък са врагове, ще ги посрещна, както подобава на стар воин!

— Не, не! — извика Сесилия и се хвърли в обятията на стареца, който с държането и думите си я бе накарал да забрави всякаква предпазливост. Не излизай навън, чичо! Не отивай там, където кипи страшен бой, добри ми, мили ми чичо!

Ти си вече стар и си дал много повече, отколкото изисква дългът ти. Защо ще се излагаш на опасност?

— Горката, побъркала се е от страх, Бъроуклиф! — възкликна полковникът, гледайки с овлажнели от нежност очи племенницата си. Ще трябва да дадете на моята престаряла, разядена от подагра и негодна за нищо особа цяло отделение начело с ефрейтор, да бди над нощната ми шапчица, иначе това глупаво дете няма да мигне до изгрев слънце. Но, няма ли да станете, сър?

— Че защо? — учуди се капитанът. Мис Плаудън все още ме удостоява с компанията си, пък и не е присъщо на офицер от полк да остави едновременно бутилката и знамето. За истинския войник усмивката на жената е необходима в гостната, както знамето на бойното поле.

— Нищо не ме плаши, капитан Бъроуклиф — обади се Кетрин, защото от толкова месеци живея в „Света Рут“, че съм свикнала да различавам напевите на вятъра между комините и островърхите покриви. Шумът, който застави полковник Хауард да скочи от мястото си и изплаши толкова братовчедката ми Сесилия, е просто еоло-вата арфа 84 84 Еолова арфа — рамка с опънати на нея струни. Поставяла се обикновено на покрива и от духането на вятъра струните й почвали да издават звуци. Б.пр. на покрива, която звучи като контрабас.

Докато Кетрин говореше, капитанът гледаше спокойното й лице с открито възхищение, което я накара макар и със закъснение да се изчерви. А, когато й отговори, в думите и в държането му се долавяше някаква двусмисленост:

— Вече казах какво ме задържа тук и няма да изменя на чувствата си. Докато мис Плаудън ни удостоява с присъствието си, ще намери в мое лице най-предан и неотстъпен събеседник, пък който ще да дойде тук и каквото и да се случи.