Джеймс Купър - Шпионинът

— Толкова почтително, колкото желаеш, мила сестро. Няма голяма опасност да надминеш истината.

— Ти мислиш така, — каза по-голямата поомекнала — но аз мисля, че мистър Дънуди малко превишава нормите да роднинството, превърна къщата на баща ни в болница!

— Трябва да сме благодарни, че никой от пациентите не ни е близък.

— Брат ни ни е близък.

— Вярно, вярно — прекъсна я Франсис и се изчерви — но той мисли, че с раната си е платил евтино удоволствието да се види с другарите си. Ако — добави тя с треперещи устни — само това ужасно подозрение към посещението му при нас можеше да се премахне, щях да считам раната му за нещо незначително.

— Ето сега плодовете на този бунт са у дома ти — брат ти е ранен и е пленник, може би ще стане и жертва, баща ти е разстроен и уединението му е нарушено, и не на последно място, имението му може да му бъде отнето заради лоялността му към краля.

Франсис продължи да ходи мълчаливо. Докато гледаше към северния край на долината, погледът и неизменно се завръщаше към мястото, където пътят се губеше зад един склон и всеки път когато го изпуснеше от поглед, тя изоставаше, докато нетърпеливите жестове на сестра и я караха да я настигне. Най-накрая тя видя файтон с един кон внимателно да се движи по осеяния с камъни път, виещ се през долината, по посока към къщата. Цветът на лицето на Франсис се промени, когато постепенно той се доближи, и когато в него успя да различи женска фигура, седнала до чернокож кочияш в ливрея, и тя бе принудена да се облегне на сестра си за подкрепа. След още няколко минути файтонът приближи портата, която отвори драгунът, който яздеше отзад и който бе куриерът изпратен от Дънуди до бащата на капитан Сингълтън. Мис Пейтън излезе да посрещне гостенката, а сестрите заедно и изразиха своите най-сърдечни поздрави. Все пак, Франсис с усилие отмести неспокойните Си очи от лицето на посетителката. Тя беше млада, стройна и крехка, но с изключително хубава фигура. Очите и бяха големи, черни, пронизващи и понякога малко диви. Косата й бе буйна, и тъй като бе без модната по онова време пудра, падаше на гарвановочерни къдрици. Някои от тях се спуснаха върху страните и с контраста си придаваха на хладната й белота гробовен вид. Доктор Ситгрейвз й помогна да слезе и когато се качи на верандата, тя отправи към него изразителен поглед.

— Брат ви е вън от опасност и желае да ви види, мис Сингълтън — каза той.

Дамата се обля в сълзи. Франсис наблюдаваше лицето и действията на Изабела със смущение и възхищение, и сега се спусна към нея с плам подхождащ на родна сестра, взе ръката й в своята и я поведе към една стая за гости. Всичко това бе толкова искрено, деликатно и изпълнено със съчувствие, че дори мис Пейтън не се намеси, а проследи двете момичета само с поглед и мила усмивка. Чувството се предаде на всички присъстващи и те се разпръснаха, следвайки нормалните си занимания. Изабела се поддаде на внимателните действия на Франсис без да се съпротивлява и когато стигнаха в стаята, тя плака на рамото на утешаващото я и наблюдателно момиче, докато то не сметна, че сълзите и са в повече, отколкото е нормално за случая. Риданията на мис Сингълтън на моменти бяха бурни и неуправляеми и накрая, видимо изтощена, тя се вслуша в милата забележка на придружителката си и успя да подтисне сълзите си. Изправи се и погледна Франсис в очите, а по лицето и пробягна сияйна, пленителна усмивка. Тя бързо се извини за изблика на чувства и пожела да я заведат в стаята наранения.

Срещата между брата и сестрата бе топла, но с усилие от страна на дамата, която се владееше повече, отколкото предишното и състояние даваше право да се очаква. Тя намери брат си по-добре и в по-голяма безопасност, отколкото чувствителното и въображение я бе накарало да предполага. Настроението и се подобри съответно — от отчаяние, тя премина към нещо като веселост и красивите й очи заблестяха с нова светлина, усмивките озаряващи лицето й бяха толкова очарователни, че Франсис, която след горещите молби също бе дошла в стаята на ранения, гледаше удивена това лице, което можеше да бъде толкова различно, пленена от чар, на който тя не можеше да не се поддаде. Младежът бе хвърлил нетърпелив поглед към Франсис веднага щом сестра му се освободи от прегръдката му и още в самото начало го бе отклонил разочарован. Изглеждаше объркан и потри челото си, като човек, който се събужда от сън.

— Къде е Дънуди, Изабела? — попита той. — Чудесен приятел и никога не се уморява да прави добрини. След вчерашния ден той е използвал нощта, за да ми изпрати единствената болногледачка, чието присъствие би ме вдигнало от леглото.