Джеймс Купър - Шпионинът

— Аз рядко се замислям за такива неща — каза дамата мрачно.

През цялото време капитан Лоутън наблюдаваше икономката с най-подигравателно изражение и от страх да не свърши разговорът попита с вид на много заинтересуван:

— Мислите, че старият господин е починал от старост и немощ?

— И тежките времена. Бедите са голямо бреме за болния. Но май си му беше дошло времето и тая като стане, няма значение какви докторски лекарства гълтаме.

— Искам да ви изясня въпроса от тази гледна точка — прекъсна я лекарят. — Вярно е, че всички трябва да умрем, но можем да използваме достиженията на науката и да забавяме бедата, докато…

— Можем да умрем secundem artem 41. — извика капитанът.

Лекарят счете, че е под достойнството му да отговори на тази забележка, но че професионалното му достойнство го задължава да продължи разговора:

— Може би при добро лечение животът на болния можеше да се удължи. Кой се е грижил за него?

— Никой — каза тя бързо. — Но сигурно и сам си е направил завещанието.

Хирургът не обърна внимание на усмивките на дамите и продължи:

— Без съмнение, да се подготвим за смъртта е добре. Но аз попитах, под чии грижи беше болният по време на страданието си.

— Под моите — каза Кейти с достойнство. — И туй са грижи хвърлени на боклука, защото Харви сега не може да предложи нищо насреща.

Взаимното им неразбиране не бе причина да се прекъсне разговора, защото и двамата не го бяха осъзнали. Докторът продължи:

— И как се отнасяхте с него?

— Най-любезно, може да сте сигурен — каза Кейти троснато.

— Докторът пита за медицина, мадам — каза Лоутън и лицето му бе подходящо за погребение.

— А, повече му давах биле — каза тя и се усмихна, сякаш разбра грешката си.

— Прости неща — отговори хирургът — в ръцете на неуките те са по-безопасни от по-силните средства, но защо не прибягнахте до редовната практика, мадам?

— Сигурна съм, че Харви се е напатил достатъчно от редовните. Загуби всичко и се скита немил-недраг по земята. Има защо да проклинам деня, дето им прекрачих прага!

— Доктор Ситгрейвз има предвид редовни лекари, а не редовната армия, мадам — каза драгунът.

— О, как защо! Защото нямаше! Затова се хванах аз. Сигурна съм, че щяхме да вземем доктор, ако имаше. Мен ако питате, аз обичам лековете, нищо че Харви казва, че се убивам с тях. Сигурна съм, че малко го интересува дали съм жива или не.

— Ето тук личи разумът ви — каза доктор Ситгрейвз и се приближи до нея, докато тя смекчаваше страданията си, като грееше и краката и ръцете си на приятния огън. — Вие сте разсъдъчна и благоразумна жена и доста от тези, които са имали възможност да добият по-правилни възгледи, могат да завадят на респекта ви към светлината на знанието и просвещението.

Въпреки, че не разбра напълно какво има предвид лекаря, Кейти долови, че й прави комплимент и й стана приятно. Тя се оживи и продължи:

— Винаги са казвали, че само да съм имала възможност, щяла съм да стана бая лекарка. Преди да отида при баща му на Харви ми викаха „доктор с фуста“.

— Вярно, макар и неучтиво — отвърна хирургът и възхищението му от нейното уважение към лечителското изкуство засенчи другите и недостатъци. — При липсата на по образовани съветници грижите на една благоразумна дама могат да са много полезни за спирането на болестта. При тези обстоятелства, мадам, най-ужасното е да се бориш с невежеството и ината.

— Много лошо, от опит знам — извика Кейти триумфално. — Харви е такъв инат за тези неща, като пън. Ще си помислиш, каквото направих за болния му баща трябваше да го е научило да уважава добрите грижи. Един ден ще разбере какво е да имаш внимателна жена в къщата си, въпреки че сега е твърде беден за да има къща.

— Мога да си представя огорченията ви, когато е трябвало да имате работа с толкова своенравен човек — каза докторът и я погледна укоризнено другаря си. — Но трябва да се издигнем над тези възгледи и да съжаляваме невежеството, което ги е породило.

Кейти отново не разбра съвсем какво и казват, но усещаше, че е любезно и похвално за нея, и затова поограничи естествения си наплив на красноречие:

— Казвам му на Харви, че често не прави както трябва и снощи думите ми се оказаха верни. Мнението на такива неверници не е много важно, но е страшно да си помислиш как се държи понякога. Сега, след като захвърли и иглата…

— Какво? — извика лекаря — Той не зачита иглата! Но съдбата ми е ежедневно да се срещам с хора също толкова ненормални, които нямат никакво отношение към науката!