Колин Фалконър - Харем

Баязид се извърна. Бостанджиите бяха петима. Позна единия. За него се говореше, че е убил Мустафа — бостанджибашията, един огромен грозен суданец. Всеки от петимата стискаше в ръце примка от тънка като бръснач коприна.

Баязид беше пристигнал от Шираз само с дванайсет от своите хора; беше ги разположил в двора. Сигурно ги бяха надвили. Останалите го очакваха да се върне в столицата на шаха.

— Ами другите?

— Страхувам се, че всички са мъртви.

Баязид усети как гневът го заслепява, посегна към ятагана, затъкнат в пояса му, но шахът го беше изпреварил и вече държеше меча си в ръка, а телохранителите му приближаваха плътно зад него. Баязид разбра, че е хванат в капан. Въоръжената стража, която бе забелязал при всяка врата на влизане в крепостта, му се беше видяла чисто и просто символична формалност. Сега разбра, че е била поставена там и с практична функция.

Този път нямаше да се измъкне.

Погледна към синовете си. Те го наблюдаваха напрегнато, с очакване. Бяха прекалено малки, за да разберат, прекалено малки, за да се страхуват. Аллах да му е на помощ!

— Не можеше ли да пощадиш момчетата ми?

— Сюлейман беше пределно ясен в исканията си — отвърна шахът.

— Тогава нека Селим бъде неговият епитаф — рече Баязид. Копринената примка се обви около шията му. Той инстинктивно вдигна ръце към връвта, но веднъж бостанджията метнеше ли примката си върху жертвата, спасение нямаше.

Децата се разпищяха. Най-голямото момче се спусна да помогне на баща си, крещейки на братята си да бягат, но евнусите ги сграбчиха и се захванаха на работа. Шахът наблюдаваше сцената с отвращение. Избра си ново парче агнешко месо и продължи да дъвче. Понякога политиката беше твърде нелицеприятна работа.

Бурса

Една жена крещеше под прозорците, писъците й отекваха в заобикалящите я стени като вой на вълчица. На евнуха му се щеше стражите да стореха нещо, за да я накарат да млъкне.

Най-малкият син на Баязид беше едва на девет месеца. Беше заченат преди битката при Коня и баща му не го беше виждал. Беше останал тук, с майка си.

Когато евнухът се наведе над люлката, детето му се усмихна, обви ръце около шията му и го целуна. Ръцете на евнуха затрепериха и изпуснаха копринената примка.

Излезе навън и даде на пазача, който го беше превел по стълбите, две златни монети и копринената връв. Зачака. Няколко минути по-късно мъжът се върна и без да каже нищо, хвърли копринената връв върху камъните и побягна надолу по стълбището.

Евнухът влезе обратно в стаята. Детето му се усмихваше.

— Аллах да ми е на помощ — промълви евнухът. Попипа кожената торба, закачена на пояса си. Ако не я върнеше пълна, Сюлейман щеше да нареди незабавно да го убият.

Взе връвта и затвори вратата зад гърба си. Когато приближи, момченцето се засмя и протегна ръчички към него.

Коня

Пътят от Венеция до Коня беше дълъг и минаваше през анадолските степи. Дълъг път, разделящ Кампанилята и Свети Марко от самотния азиатски град, разположен върху обширна прашна равнина и заобиколен от няколко каменни кервансарая и черни номадски юрти, около които кръстосваха чакали. Дълъг път от Венеция до тук — едно самотно място, на което човек да намери смъртта си.

Откриха Аббас в килията му.

Беше паднал по лице върху килима. Бялата му котка ближеше окървавената кърпа, стисната в левия юмрук.

— Охтика — промърмори лекарят. А може би — отрова, помисли си. Кой знае, смъртта може да беше за предпочитане пред това да си кислар агаси на шахзаде Селим. А може да имаше и друга причина. Кой би могъл да знае? Колкото по-малко знаеше човек, толкова по-добре. Знанието можеше да бъде опасно.

Бяха необходими шестима, за да повдигнат тежкото тяло, да го изнесат през обкованата с дебели гвоздеи врата на харема и да го положат върху чакащата отвън каруца. Докторът остана, за да огледа стаята.

Аббас бе започнал да пише писмо. Върху ниската масичка до мястото, където беше намерено тялото, имаше пергамент и перо. Докторът погледна към тях, писмото не беше завършено. Всъщност на пергамента имаше написано само едно обръщение.

„Скъпа Джулия.“

Главният евнух пишеше писмо на някое момиче? Е, нямаше значение. Докторът смачка листа и го хвърли в огъня.

Топкапъ сарай

След като момчето, което му помагаше с тоалета, излезе, Сюлейман остана сам. Полегна върху завивката си и се заслуша в звука на собственото си затруднено дишане, но сънят не идваше.