Колин Фалконър - Харем

Още не можеше да повярва, че баща му ще повери империята в ръцете на един пияница и женкар като брат му. Не беше възможно. Султанът просто го изпитваше. Беше разполагал с достатъчно време за размисъл и сигурно вече беше разбрал грешката си. Трябва да я беше видял.

Баязид извърна очи към градините под стените. Ябълковите, черешовите и прасковените дръвчета бяха голи, приличаха на скелети, а клоните им бяха натежали от сняг. Луната хвърляше дълги сенки върху побелялата градина.

Може би пратеникът щеше да пристигне, когато снеговете започнеха да се топят…

По коридора се разнесоха стъпки и вратата се отвори. Шах Тамасп.

Шахът влезе усмихнат. Имаше нещо гнило в тази усмивка, помисли си Баязид; приличаше на зъбене на чакал, а краищата на брадата му бяха непрекъснато мокри, сякаш от устата му неспирно течеше слюнка. Не, не можеше да му се доверява, но какъв избор имаше? Освен това Тамасп беше проявил огромна щедрост към него, към синовете и последователите му. Може би не биваше да го съди прекалено строго.

— Имам добри новини за младия шахзаде на османлиите — обяви шахът.

— Чаушът ти се е върнал от Стамбул? — През последните няколко месеца към империята бяха изпроводени огромен брой пратеници — сигурно дори повече, отколкото му беше признал шахът. Може би сега баща му най-сетне бе станал по-отстъпчив и се беше съгласил с условията му. Почувства прилив на надежда.

— Чаушът наистина се върна. Най-после са уговорени време и място. — Той кимна. — Да, Баязид, баща ти иска да се срещне с теб.

Прииска му се да извика от облекчение. Вече беше изгубил надежда, че сдобряването е възможно. Бе почнал да се чуди дали той и синовете му няма да прекарат остатъка от живота си в изгнание.

— Къде?

— В Табриз — отвърна шахът. — Ще дойде тайно. Всичко вече е уредено.

— Ами Селим?

— Селим нищичко не знае. Може би баща ти е преоценил отношението си към двамата си синове. Сянката на Всевишния на земята трябва да е разбрал, че и той е смъртен като всички нас.

Баязид се зачуди дали Селим най-накрая беше преминал всякакви допустими граници, или Сюлейман наистина бе променил отношението си към него? Това беше единствената му надежда. Не можеше да тръгне отново срещу Селим, не и без подкрепата на еничарите. След като не му бяха помогнали при Коня, нямаше да му помогнат и сега.

— Мога ли да видя писмото?

Шахът видимо се поколеба.

— Няма писмо. Чаушът е запомнил посланието наизуст.

Лъже, помисли си Баязид.

— Това не е типично за баща ми.

Шахът нищо не отвърна.

— Споделил ли е с чауша какви са намеренията му?

— Какви биха могли да бъдат, освен сдобряване с неговия гази?

Не беше в стила на Сюлейман да не напише писмо и да не го подпечата с туфата си. Шахът криеше нещо от него. Но какъв избор имаше? Ако бяха уредили среща, трябваше да отиде.

— Кога? — попита Баязид.

— Ще тръгнем сега. Ще изчакаме пристигането му в Табриз.

Коня

Шахзаде Селим беше на трийсет и четири години, напомни си Аббас. Но вече приличаше на старец. Разкошната роба от златиста коприна, в която беше облечен, не можеше да прикрие затлъстялото му тяло. Лицето му беше зачервено и подпухнало, а очите му надничаха изпод гънките като две дребни зърна касис. Нищо чудно, че толкова много се страхуваше от Баязид. Еничарите никога нямаше да последват принц Ечемичен пудинг в битка.

Селим лежеше проснат върху дивана и разсеяно посягаше към сребърната табла с халва до него. Избра три парчета и ги напъха наведнъж в устата си.

Изгледа Аббас нацупено.

— Новини ли ми носиш, кислар агаси?

— Да, господарю — отвърна Аббас. Питаше се каква щеше да е реакцията на шахзадето, когато разбереше за какво става дума. Дори самият Аббас се чудеше как да тълкува ситуацията.

— От баща ми ли?

— Напуснал е Амазия и е поел на изток.

Селим изръмжа и избра още две парчета халва. Преговорите се бяха проточили повече от година. Изглежда шахзадето се беше оказал по-незначителен, отколкото си беше въобразявал шах Тамасп. Говореше се, че шахът искал Сюлейман да отиде в Месопотамия, за да го размени с младия принц, но султанът отказал.

— Изглежда болен, надявам се? — изсмя се Селим и пръски слюнка, примесени с халва се посипаха по килима.

— Господарят на живота не може да язди продължително, както някога.

— Армията му с него ли е?

— Не, господарю — отвърна Аббас. — Шпионите ми докладваха, че е взел ескадрон спахии, ескадрон солаци и една орда еничари.