Колин Фалконър - Харем

Селим плесна с ръце. До него незабавно изникна един паж с кана вино и обсипана със скъпоценни камъни чаша в ръце. Селим дръпна чашата и я задържа, за да бъде напълнена. Пресуши я на един дъх и обърса с ръкав устата си. Кървавочервеното вино и златистата халва се размазаха по брадата му.

Пажът отново напълни чашата и се оттегли.

— Какви са намеренията му?

— Казват, че отива да се срещне с Баязид в Табриз. Говори се за сдобряване.

Селим скочи на крака. Чашата се разплиска по килима.

Шахзадето сви юмруци и изскимтя като малко животинче, набодено на шиш. От краищата на устата му се точеха слюнки и се стичаха към брадата му. Затресе се.

Никой не помръдна: нито пажовете, нито стражите, нито пашите. Накрая Селим се строполи обратно върху дивана.

Беше стиснал крайчеца на робата си в юмрук. Дълго не откъсваше поглед от Аббас, очите му изглеждаха леко разфокусирани.

— Предаден съм! — каза той. После пак скочи. — Вино! Къде ми е виното! Ти! — посочи към бостанджията, застанал до трона му. Селим посочи към пажа с каната. — Отсечи му главата!

Бостанджията стори това, което му беше наредено. Аббас тихомълком се оттегли, без да привлича вниманието върху себе си. Спектакълът не го интересуваше. Беше живял достатъчно дълго под тиранията на разни принцове.

Табриз

Лунната светлина падаше на вълни като разтопено сребро върху покритите с плочки кубета на Синята джамия, светеше като фосфор върху ледените води на река Аджилай. Иззад спуснатите кепенци на прозорците на крепостта се процеждаше жълта светлина, в неподвижния студен въздух се носеше звукът на флейти и тъпани.

Музиката заглуши тропота на конски копита върху калдъръма на двора и странните шепнещи гласове на късните посетители. Те слязоха от конете си и изчезнаха в сенките, а очите на стражите блестяха уплашено.

Светлината от факлите в голямата зала се отразяваше в бронзовите кандила, провесени от тавана. Няколко облечени в прозрачни одежди робини танцуваха, докато гостите похапваха от ястията, сервирани на сребърни табли пред тях: агнешко и ярешко печено с подправки, ароматизиран ориз, печен дивеч. В средата на залата седяха шах Тамасп и неговият почетен гост Баязид.

Баязид се хранеше без апетит, мислите му бягаха към бъдещето. Сюлейман най-после се беше съгласил да дойде тук, за да се сдобрят. Какво друго можеше да направи, чудеше се Баязид. Без него, единственият оцелял от линията на османлиите оставаше Селим, който не беше достоен да седи на трон. Трябваше да преговаря.

— Сюлейман съжалява за всичко, което ти е причинил — беше му казал шахът. — Може би ще съм в състояние да ви посреднича. Не е късно. Ще ти помогна сега, а когато станеш султан, Персия и османлиите ще бъдат съюзници.

Щеше да се съгласи да стои кротко на изток до смъртта на Сюлейман и да поеме риска Селим да го изпревари по пътя към Стамбул. Това обаче щеше да е без значение, еничарите никога нямаше да предпочетат Селим пред него.

Делегацията на султана трябваше да пристигне рано на следващата сутрин. Баязид нямаше търпение, щеше му се срещата вече да е приключила, изгнанието му — също. Всеки ден, прекаран извън границите на империята, разклащаше позициите му в очите на еничарите. Беше постъпил импулсивно, сега го разбираше. Трябваше да се научи да бъде по-търпелив, по-хитър. Имаше достатъчно време, докато види главата на Селим, забодена на някоя пика.

Усети студено течение зад гърба си. Някой беше отворил голямата врата. Късни посетители. Почувства как настръхва тревожно.

Шахът седеше насреща му, с лице към вратата. Той вдигна поглед за миг, после се върна към храната.

— Кои са нашите гости? — попита Баязид, без да се обръща.

— Очаквахме ги — отвърна шах Тамасп.

Тогава Баязид го чу — познатият звук от Топкапъ и Амазия, задъханата давеща кашлица като на някое куче, опитващо се да преглътне голям хрущял. Звукът на глухонемите.

Звукът на бостанджиите.

Шахът се усмихна с тъга.

— Съжалявам — рече той. — Баща ти настоя.

Сделката беше лоша, но Тамасп бе принуден да я приеме. Сюлейман му беше предложил четиристотин хиляди жълтици. Моллите на шаха бяха настоятелни. Продължаваха да искат Багдад. Много добре. Бързо щяха да се пръснат из планините, когато Сюлейман влезеше с огромната си армия в Шираз.

Баязид се обърна към него:

— Обеща ми закрила. — Лицето му бе изкривено от отвращение.

— Това се нарича „дипломация“ във Високата порта. Човек казва онова, което е най-добре да бъде казано в съответния момент. Искрено съжалявам. Не проявих възможно най-доброто гостоприемство. Ще ми се да беше другояче.