Колин Фалконър - Харем

Докато яздеха, Сюлейман се чудеше какво беше станало с мечтата му да разпусне армията, защото нямаше да има нужда от нея за поддържането на мира. Сега му се струваше, че това наистина беше само мечта, нищо повече. Еничарите, спахиите от Високата порта, артилерията — това бяха единствените символи, които хората разбираха.

Нямаше да допусне линията на османлиите да бъде прекъсната. Ако Баязид не се преклонеше пред волята му, щеше да го принуди да го стори.

Армения

От Ерзерум нататък анадолското плато преминаваше във вулканични, покрити със снежни шапки, върхове и гладки долини. Селата бяха изградени от червеникава кал, жените ходеха с открити лица и носеха поли и шалвари, а забрадките им бяха поръбени със златна сърма.

Когато стигнаха до високопланинските проходи, сивите облаци ги обгърнаха плътно. Пътечките се извиваха като змии между проломите, сипеите скърцаха под конските подкови, скалите бяха полирани от телата на дивите животни, които векове наред се бяха притискали към тях, за да избягнат отвесните склонове.

Вятърът свистеше в косите им, опъваше ги до скъсване — като жива сила, която понякога заплашваше да свали хората от седлата. Черните скали се издигаха като остри зъби, разядени от времето, дъждовете и ледовете, изоставени напълно от всички живи създания, с изключение на поклащащата се фигура на някоя мечка.

Бяха повече част от небето, отколкото от земята. Баязид имаше чувството, че само да се протегне, ще докосне насъбралите се над главата му сиви облаци.

Над главите им закръжи един сокол. Писъкът му прониза вятъра, самотен и тъжен.

Планинското езеро беше черно и сковано в лед. Баязид слезе от коня си и коленичи край едно поточе, за да си налее вода. Бяха се изкачвали цял ден нагоре, стоманеносивото огледало на езерото Ван беше останало далеч зад гърбовете им; вече бяха навлезли навътре в Армения.

По хълма се проточваха останките на голямата армия, която преди време се беше събрала в равнината до Коня. Бяха останали едва няколко хиляди души, повечето от които — ранени. Конете им залитаха от изтощение, а гърбовете им бяха разранени от седлата. Мъжете клечаха прегърбени до конете си и се грижеха за раните им, като се опитваха да забравят за срама от претърпяното поражение. Баязид знаеше, че из планините има пръснати още безброй групички като тяхната. Голяма част от тюрките и кюрдите се бяха изпарили, бяха се завърнали в колибите си, за да се погрижат за овцете, козите и конете си.

Още в Амазия бяха разбрали, че кампанията се е провалила. Именно там Баязид се беше сбогувал с жените си, беше натоварил четиримата си невръстни синове в една покрита каруца, а после им беше дал по един кон, за да го следват, пазени денонощно от личната му охрана. Последните няколко месеца бяха влизали в множество кратки схватки с врага, докато бягаха. Не можеха да се мерят по сила с армията на Сюлейман. Още щом баща му бе поел срещу него, той бе разбрал, че каузата му е загубена.

Но нито веднъж не си позволи да произнесе думи на молба или отчаяние. Водеше със себе си съкровището, от което щеше да се нуждае, за да попълни армията си със свежи сили — неговите синове. Един ден те щяха да поставят началото на нов султанат. Докато той й момчетата му още бяха живи, Селим не можеше да бъде спокоен. Докато бяха живи, не бяха истински победени.

Само да намереха начин да оцелеят. Беше се заклел, че каквото и да се случеше, нямаше да разчита на милостта на султана; в миналото баща му беше проявявал твърде малко от това човешко качество. Особено към онези, които твърдеше, че обича.

Питаше се какво ли беше станало с чауша, който бе изпроводил до Стамбул след битката при Коня с писмо до султана. В него защитаваше каузата си и заявяваше своята лоялност към Сюлейман. Може би войниците на Селим го бяха заловили и убили, а може и баща му да беше предпочел да не обръща внимание на настойчивите му молби. Никога нямаше да разбере, пък и сега това нямаше значение. Беше прекалено късно.

Колибата на овчаря беше построена на ръба на хълма, обърнат към долината; изглеждаше така, сякаш плува сред планините, червеникавият камък изпъкваше на фона на зелените планини.

Баязид се обърна към лейтенанта си.

— Ще останем тук тази вечер. Ще разположим щаба си в колибата.

— Добре, господарю — отвърна мъжът и се втурна да приведе заповедта в изпълнение.

Баязид прекрачи в колибата. Беше изоставена заради наближаващата зима. Обстановката беше проста, спартанска — четири каменни стени, прозорци без капаци, липсваща врата. Подът беше пръстен и вътре се носеше силната миризма на животни. Твърде далеч от двореца Топкапъ, помисли си Баязид. Може би толкова далеч, че никога нямаше да се върне.