Колин Фалконър - Харем

Тренировките по черит се оказаха полезни. Стрелата на харпуна прониза нападателя в гърдите. Еничарят падна по гръб.

Осакатеният арабски жребец се въргаляше в прахта, опитвайки се да се изправи на крака. За момент се надигна и Мурад изпълзя изпод животното. Допълзя до умиращия еничар и измъкна ятагана от юмрука му. Изохка от болката, която прониза глезена му, но се изправи на крака и с куцукане се отдалечи. Беше се загубил, заслепен от бурята.

Мурад чу писъците на жени. Прахта се разреди за миг и той видя как от една копринена шатра вляво от него изскачат забулени женски фигури и хукват между пръхтящите коне и силуетите на биещите се мъже. Остатъците от ескадрона трябва да бяха попаднали на харема на Селим. Това означаваше, че принц Ечемичен самун беше някъде наблизо. Закуцука към жените, но после прахта се спусна отново и ги скри от погледа му.

Стоеше пред копринена шатра. Разпозна пряпореца с конски опашки: Селим! Но къде бяха стражите? Разбра, че битката, на която беше станал свидетел, ги бе накарала да се преместят пред палатката на жените. С вик на триумф той разкъса стените на павилиона и влезе вътре, повлякъл крак след себе си.

Нямаше да подведе Баязид. Господарят му щеше да стане султан. Щеше да се погрижи за това.

Озова се лице срещу лице с огромен черен човек, облечен в копринен кафтан на яркосини, светлозелени и светлобежови цветя и дълга шуба, поръбена със самур. На краката му се виждаха чехли със заострени муцуни, украсени с изумрудени розетки, а на дясното му ухо блестеше рубин. Но въпреки цялата красота на облеклото му непознатият беше най-грозният човек, който Мурад някога беше виждал. Лицето му беше обезобразено от отдавнашен удар със сабя, оставяйки му само едно око, а туловището му бе невероятно дебело, дори за евнух. Непознатият гледаше изненадано към Мурад, после се просна на пода пред него.

— Моля те, не ми причинявай зло — проплака той. — Аз съм само един безобиден слуга.

Мурад отвратено изсумтя и дръпна копринената завеса, за да влезе във вътрешността на палатката. Селим лежеше там, проснат по корем, с разперени ръце и крака. Мурад се облегна на сабята си и подритна шахзадето със здравия си крак, за да го обърне по гръб. Очакваше да види коремът на Селим разцепен като зряла праскова.

Евнухът го беше последвал.

— Мъртъв ли е? — попита Мурад.

— Не, господарю, само пиян. Припадна още щом чу първия топовен гърмеж.

— В такъв случай е истински късметлия. Няма да усети нищо, когато сабята ми го погъделичка по ребрата.

Мурад вдигна ятагана, за да нанесе смъртоносен удар. Изведнъж почувства как всяко мускулче от тялото му се вцепенява. Чу как ятаганът издрънчава на пода, макар да не беше усетил кога се е изплъзнал от ръката му. Не разбираше какво става. Усети, че пада.

Лежеше по гръб и гледаше евнуха. Аббас също го гледаше. В ръката си държеше обсипана със скъпоценни камъни кама, по острието, на която се виждаше кръв.

— Съжалявам — каза му Аббас, — но възнамерявам да доживея до деня, в който тези турци ще съжаляват горчиво заради онова, което са ми причинили.

Но Мурад не го чуваше. А дори и да го беше чул, не би могъл да разбере думите му.

Баязид обърна коня си и препусна обратно през равнината. Проправяше си път сред купищата кървава стенеща маса от хора и животни. Нямаше представа колко мъже беше загубил, нито къде се бяха дянали остатъците от армията му. Атаката бе отвята от вятъра и артилерията на Соколли.

Дори топовете вече мълчаха. Чуваше се единствено воят на вятъра и стенанията на умиращите.

Бяха победени. Атаката им бе пометена от пясък и канонаден огън. Вятърът на Всевишния, волята на Всевишния.

Топкапъ сарай

Сюлейман лежеше на един диван в Чинили кьошк и гледаше към градините. Дърветата на Юда покрай Босфора бяха цъфнали, а заливът Йеникапъ бе препълнен с лодки, натоварени с патладжани, краставици и пъпеши за азиатската част на града.

Лято. Време на богата реколта, време на война.

— Няма ли още отговор на писмото ми? — попита той.

— Не, господарю — отвърна Рустем. — Но това само по себе си не означава нищо. Селим може да е заловил чауша.

— А може изобщо да няма никакъв чауш. Може би Баязид продължава да не ми се подчинява.

Сюлейман огледа везира си. Рустем изглеждаше много болен. Лицето и тялото му бяха подпухнали до неузнаваемост, а сивите му очи бяха зачервени. Разкъсва го болка, помисли си Сюлейман.

— Какви други новини има, Рустем?