Колин Фалконър - Харем

— Да, господарю.

— Искам да си помислиш добре за първите години от службата си при нея. Спомняш ли си един човек на име Ибрахим, който ми беше везир в продължение на дълги години?

— Да, господарю.

Сюлейман се поколеба и се приведе още по-близко към коленичилата фигура. Вече седеше на самия край на трона.

— Възможно ли е… някога господарката ти Хурем да се е срещала с него в Ески сарай?

Муоми вдигна поглед за пръв път, откакто се бе озовала в голямата приемна. Втренчи очи в Сюлейман, но не със страх, както бе очаквал той. В погледа й имаше нещо друго. Нещо, което му беше трудно да определи.

— Прие го веднъж, господарю.

Дъхът му спря.

— Как? — едва изрече накрая.

— Като подкупи кислар агаси. Беше преди Аббас, господарю. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна. Каза, че ще умра ако прошепна и дума за това.

Лъжеше, помисли си Сюлейман. По лицето й ясно беше изписано, че лъже.

Трябва да беше лъжа. Лъжа. Лъжа. Лъжа.

— Не! — изкрещя и той. Скочи от трона, замахна силно с ръка и я зашлеви през лицето. Муоми залитна назад и падна зашеметена, докосвайки с пръст кървавата струйка, стичаща се от устната й.

— Бостанджи! — изкрещя Сюлейман и махна на глухонемия, който стоеше встрани и чакаше. Мъжът пристъпи и измъкна ятагана си.

С едно движение отдели главата на Муоми от раменете й. Кръвта опръска кожените ботуши на Сюлейман. Беше лъжа. Трябваше да е лъжа.

Коня

Баязид седеше неподвижно върху гърба на коня си. Лицето му бе наполовина скрито зад забралото на островърхия сребърен шлем. Когато измъкна сабята си от ножницата на седлото, стотиците мъже зад него направиха същото. Звънът на стомана проехтя и заглуши воя на топлия пустинен вятър. Баязид смушка коня си и тръгна бавно напред. Войската го последва. Дори от това разстояние принцът виждаше черните гърла на топовете, които ги очакваха от другата страна на равнината. Не се страхуваше от тях.

Баязид подкара коня си.

Изпод хилядите копита се вдигна прах, дълга червеникава опашка, подобна на знаме, която неотлъчно ги следваше. Баязид слушаше воя на гласовете зад него. Този момент винаги беше особено вълнуващ, помисли си той, първият миг на щурма, когато тътенът от копита заглушава всеки друг звук, когато изглежда така, сякаш нищо не можеше да се изправи срещу стената от стоманени пики и мускулите на могъщите арабски жребци.

Той размаха меча над главата си и го насочи напред към мълчаливите стоманени дула на топовете. Конете се втурнаха в атака.

Докато препускаше, Баязид се запита дали еничарите наистина могат да бъдат принудени да стрелят срещу любимия си син.

Селим чуваше чаткането на подковите, заглушаващо воя на вятъра, усещаше вибрирането на земята под дебелите килими, постлани върху пода на шатрата. Вкопчи пръсти в страничните облегалки на трона си, сякаш под него се беше отворила дълбока яма.

Плесна с ръце и Аббас веднага се появи до него, за да напълни чашата му с вино.

— Аббас? Къде е Соколли?

— С еничарите е, господарю — отвърна Аббас.

Селим пресуши чашата си, но ръката му трепереше и виното се разля по брадата и предницата на златистата му роба. Аббас побърза да я напълни отново. Последният слуга, който се беше забавил да долее бокала на господаря си, бе загубил ръцете си до китките.

— Какво става?

— Баязид напада с кавалерията си, господарю.

— Соколли трябва да е тук, с мен.

— Моите уважения, господарю, но смятам, че е по-добре да е с артилеристите. Някой трябва да им дава заповеди.

Селим би го наказал заради тази проява на нахалство, но беше твърде уплашен, за да продума. Отчаяно му се ходеше по нужда. Пресуши чашата си и бързо излезе от палатката.

Конете предусетиха наближаващата буря и станаха неспокойни. Тръскаха окичените си с пискюли глави и риеха с копита.

— С-с-с-с-с — прошепна Мурад и погали жребеца си по гривата. Препусна до края на дерето и тревожно огледа небето на юг. Над земята се беше спуснала пурпурна завеса и сякаш някаква невидима ръка я влачеше към тях по прашната степ. Видя как забулва манастира Мевлеви — сякаш самите дервиши бяха повикали бурята със своите заклинания.

— Пясъчна буря!

— Вятърът на Всевишния — рече Мурад. — Носи се право срещу кавалерията ни. Само след няколко минути войниците ни ще бъдат заслепени. — Той извади ятагана си. Време беше. В дерето чакаха две дузини ездачи. Изви коня си и тръгна да ги пресрещне.

— Сега! — изкрещя.

Мухаммад Соколли очакваше неприятности.