Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Тъй като имам армейски чин, помолих да ми бъде оказана честта да бъда разстреляна, но и това ми беше отказано. Значи щях да бъда обезглавена. Страхувам се от сабята повече, отколкото от огнестрелното оръжие, но се опитвам да не мисля за това. И все пак нощем в кошмарите си често виждам как ме посичат. Винаги съм облечена с дрехите на Шимако в деня на самоубийството й край езерцето с шараните. Събуждам се, обляна в студена пот, и се боя отново да затворя очи. Понякога виждам надвесено над мен загриженото лице на пазача Сук Пин, който е чул риданията ми и се опитва да ме успокои.

Сук Пин ми предаде писмо от Ким — неоценим жест, защото знаех, че с това рискува работата си, а може би дори живота си. Писмото беше подписано само с „твоя вярна приятелка“, но аз знаех, че е от нея. То ухаеше на парфюма й от рози, който не можех да сбъркам с ничий друг. Ким пишеше, че се опитва да направи нещо, и ме уверяваше, че не всичко е изгубено и не бива да унивам. Милата Ким, въпреки всичко, което рискуваше, тя беше останала най-вярната ми приятелка. Чувствах я близка като сестра и се питах дали аз бях готова да се изложа на същия риск за нея. След всичко преживяно вече знаех, че верността е най-ценното. Предаността на Ким и неочакваната, безкористна доброта на Сук Пин върнаха вярата ми в приятелството.

Изобщо не ми хрумваше какво би могла да направи Ким, за да облекчи положението ми, но получих от нея и второ писмо, в което тя ми пишеше, че е успяла да подкупи родителите на едно безнадеждно болно момиче и те са се съгласили дъщеря им да заеме мястото ми на екзекуцията. Ким добавяше, че изобщо не бива да изпитвам угризения, защо го момичето и бездруго умира от туберкулоза и е щастливо, че родителите му, които са крайно бедни, вече няма да гладуват.

Сук Пин щеше да се погрижи да вкара момичето в килията ми в нощта преди екзекуцията, а той щеше да избяга заедно с мен и да бъде възнаграден за помощта. Ким пишеше още, че макар и уплашен, той е готов да помогне и мога да му се доверя напълно. Знаех, че Сук Пин вини Чан Кайши за смъртта на съпругата и детето си, загинали, когато войските му вдигнали във въздуха дигите на Жълтата река, без изобщо да предупредят местните хора. Селото на Сук Пин се наводнило и жителите му, хванати като в капан, започнали да измират от глад.

Ким пишеше, че дори и китайците да разберат, че съм се измъкнала, те щели да се погрижат по понятни причини това да не се разчуе. Щели да извършат екзекуцията и да обявят, че това очаква всички предатели. Сук Пин изгори писмото веднага щом го прочетох и стъпка пепелта на пода, докато от нея не остана и следа. Помолих го да си запазя първото писмо на Ким и го уверих, че ще го глътна, преди някой да ми го вземе.

— Не се притеснявай, Източна перла, планът ще успее и двамата заедно ще се измъкнем от тук — каза той, като ме погали по бузата с грапавата си ръка. — Не бива да свършиш така. Не успях да спася семейството си, но теб ще спася.

Мисълта за бягството от затвора ме ужасяваше, но и успяваше да повдигне духа ми. Позволих си дори да помечтая как ще замина за Америка и ще открия Джак, а може би и старата си приятелка Тамура Хидари. Колкото до момичето, което щеше да бъде посечено вместо мен, казах си, че в нейния случай сабята би била за предпочитане пред дългата, мъчителна агония.

Значи може би все пак щях още да се порадвам на живота и да си наваксам за трите години на лишения. Свободата изведнъж ми изглеждаше достижима, само на една ръка разстояние. Копнеех отново да виждам необятното небе над главата си и сънят да ми носи покой, а не страх и кошмари.

В Северен Китай има поговорка, че онзи, който е минал през големи премеждия, ще живее дълго и щастливо. Надявах се наистина да е така, но не можех да бъда сигурна, защото лежах в затвора и чаках деня на екзекуцията си. И все пак ми се искаше да вярвам, че ще получа още един шанс и ще мога да поема по нов път, независимо от всичко, случило се дотук. Питам се дали това изобщо е възможно? Страхувам се, че лицето на обреченото момиче ще ме преследва в сънищата ми и ще помрачи остатъка от живота ми, а смъртта й ще е потвърждение, че мракът е възтържествувал.

Какво ли биха казали за това шепата хора, на които наистина държах? Мисля, че майка ми по-скоро би предпочела да умра, отколкото да причиня това на някое човешко същество. Нацуко също би ме посъветвала да забравя за егоизма си и поне веднъж да проявя човечност. Прошка би ме оставила да постъпя както реша и не би ме съдила, затова пък Джак би бил повече от категоричен. Той мразеше задкулисните игри и всичко скрито-покрито, но дали все пак не би искал да бъдем заедно, макар и на такава цена?