Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Верния каза, че китайските войски са навсякъде в града и че е имало жестока саморазправа с всички онези китайци, обвинени, че са сътрудничили на окупаторите. Голяма част от тях вече не бяха между живите. Хотел „Пекин“ се беше превърнал в нещо като военен щаб — представих си как по коридорите крачат китайски офицери с мрачни, изопнати физиономии, неспособни дори да отпразнуват както трябва победата си. Но Верния подхвърли злорадо, че японците не липсвали на никого.

Не след дълго бях принудена да започна да продавам бижутата си, за да преживявам. Тъй като рискът беше прекалено голям и не можех дори да си подам носа навън, нямах друг избор, освен да възложа това на братята. Срещу една гривна от чисто злато получих толкова скромна сума, че подозирам, че близнаците си бяха прибрали по-голямата част от парите. Но нищо не можех да направя. А най-страшното беше, че парите ми се стопяваха и братята вече се чудеха дали си струва рискът да ме приютяват под покрива си. Уверих ги, че когато се прибера в Япония, ще им изпратя толкова злато, че ще ги подсигуря до старини. Мисля, че само това обещание ги спираше да не ме изхвърлят на улицата.

Непрекъснато обмислях как бих могла да се измъкна от Пекин и да замина за Япония. За момента обаче това беше изключено. Китайците бяха завардили всички изходи на града. Мина ми през ум да се опитам да открадна самолет, но на летището също гъмжеше от войници и дори ако по чудо успеех да излетя, щяха да свалят самолета, без да им мигне окото. Всички заминаващи кораби и влакове се проверяваха и пътуваха с подсилена охрана. Вече нямах влиятелни познати, към които можех да се обърна за съдействие, нямах и пари, за да подкупя подходящите хора и да си реша проблема. Не беше в природата ми да стоя и да бездействам, но не ми оставаше друго, освен да чакам. Защото, ако някой изобщо можеше да ми помогне, това беше Ким.

Скоро вече изобщо не можех да си позволя храната, с която бях свикнала, и трябваше да се задоволя с вонящата риба и безвкусния ориз, с които преживяваха братята. Щом разбраха, че парите ми са свършили, Верния и Чоу напълно изгубиха почтителното си отношение и вече отказваха да изпълняват поръчките ми. Нямаше ги с часове и всеки път, докато ги чаках, се чувствах като в капан и вече не знаех дали да не си мисля най-лошото. С течение на времето бях свикнала да не обръщам внимание на мръсотията и мизерията, но не можех да се примиря с това, че живея като затворник, и с всеки изминал ден се чувствах все по-зле. Проклинах съдбата си и се окайвах, озлобена срещу приятелите, които ме бяха изоставили, и срещу целия свят.

Верния ми каза, че в Пекин се носели слухове, че се укривам, и че за залавянето ми била обявена награда. Щял да ме съди военен трибунал, тъй като съм била японска шпионка, отговорна за смъртта на невинни китайци, сред които жени и деца.

— Наричат те „японската кучка“ — ухили се той.

Честно казано, учудих се, че ме смятат за престъпник от такъв ранг и дори усилено ме издирват. Новината ме ужаси и вече не смеех да изляза дори за да подишам чист въздух. Спях като заек — готова всеки миг да побягна, ако се наложи, макар че всъщност не знаех къде бих могла да отида. Понякога нощем, под прикритието на мрака, все пак се престрашавах да се поразходя край реката — тогава се отдавах на спомени и на мечти за бъдещето, колкото и несигурно да изглеждаше то. На лунна светлина реката изглеждаше дълбока и тайнствена, а мракът милостиво скриваше порутените бараки по брега. Тогава си казвах, че светът все пак е хубав, и дишах по-леко. В тези кратки мигове можех да се отърся от страха и да не се озъртам като подгонено животно. Макар и още да не бях получила вест от Ким, все така вярвах, че тя ще направи всичко, за да ми помогне, и тази надежда ме крепеше.

Понякога ми идеше просто да продължа да вървя и да не спирам чак докато не стигна морето, където бих могла да се промъкна на някой кораб, отплаващ за Япония. Но знаех, че вероятността бягството ми да сполучи, е твърде малка, почти нищожна. Бях заделила малка сума за извънредни обстоятелства и с нея смятах да си извадя фалшиви документи за самоличност — американски паспорт и всичко останало. Така поне бих имала някакъв шанс да стигна до Америка и, кой знае, може би дори отново да бъда с Джак. Но тъй като вече изобщо не можех да се доверя на близнаците, а и не смеех да се появя в града, не знаех как бих могла да осъществя тази си идея. Истината е, че всички планове, които ми минаваха през главата, бяха все прекалено рисковани и с минимални шансове за успех. Ако разполагах с пари, би било съвсем различно. И така, каквито и планове да кроях, в крайна сметка си казвах, че ще е най-разумно да изчакам вест от Ким.