Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

През втората година от пленничеството ми ме изправиха пред военния трибунал на Чан Кайши и ме обвиниха в шпионаж и държавна измяна. Прокурорът заяви, че заслужавам смъртна присъда не само защото съм предателка, но и защото аз, една жена, съм имала наглостта да летя над страната си с японски самолети и да гледам сънародниците си отвисоко. Не се изненадах, когато ме признаха за виновна и ме осъдиха на смърт. „Елитът“, който сега управлява Китай, е от поддръжниците на Чан и изпитва дълбока ненавист към всички, свързани по някакъв начин с династията Цин. Не очаквах милост от тях, тъй като хората с бедно потекло не споделят ценностите на аристокрацията и за тях връзките на честта не означават нищо.

Мисля, че се държах достойно. Никой не ме видя да пророня и сълза, но ако можеха да надзърнат в мислите ми, щяха да разберат, че съм обзета от неописуем ужас. Колкото и да настоявах, че съм японски гражданин и следователно не може да бъда обвинена в държавна измяна, съдът изобщо не прие доводите ми. Те дори не произнасяха името ми, а ме наричаха с погнуса „предателката“.

Нямам особено доверие на служебния адвокат и през последната година работя върху защитата си. Ако мога да докажа японското си гражданство, ще ме върнат в Япония и няма да бъда екзекутирана от презрените китайци. Затова писах на Кавашима и го помолих да ми изпрати документите за осиновяването ми. Той ми писа в отговор, че никога не ме е смятал за своя дъщеря и че всъщност не ме е осиновявал официално, така че името ми дори не фигурира в списъка с наследниците му и във фамилните регистри. Все пак добавяше, че тъй като съм била изпратена в дома му едва осемгодишна, повечето хора сигурно биха ме считали за японка. Като гаранция за достоверността му писмото беше подпечатано от областния комисар на Токио. И така, като не потвърждаваше факта, че съм японка, Кавашима на практика хладнокръвно подписваше смъртната ми присъда.

Спомням си деня, в който Кавашима ми съобщи за осиновяването ми, така ясно, сякаш беше вчера. Думите му бяха, че вече съм негова дъщеря, а също и дъщеря на Япония. Двете с Прошка отпразнувахме щастливото събитие с тържествена вечеря и фойерверки.

Може би самият Кавашима се страхуваше да не бъде обвинен в съучастие във военни престъпления. Много японци все още бяха под подозрение. Чух, че Танака лежи в затвора „Сугамо“ в Токио. Но Кавашима беше постъпил като страхливец и нищо не го оправдаваше. Най-после се убедих, че не заемам никакво място в сърцето му, въпреки че аз не можех да го изтръгна от моето.

Сред онези, които се изказаха в моя защита, бяха полусестрите ми Сян Ци и Сян Уо, които не бях виждала от много години и почти не познавах. Те казаха, че винаги съм била много умна, но не ме бива за шпионин. Според Ци красотата ми беше станала причина за всичките ми неприятности, а Уо добави, че не съм лош човек, но изпращането ми в дома на Кавашима е може би най-голямата трагедия в живота ми. Тя ясно си спомняла как баща ми ме беше прокудил от къщи. Благодарна им бях, че се бяха застъпили за мен, но мисля, че съдът не обърна никакво внимание на показанията им.

Знаех, че каузата ми е изгубена — нещата бяха ясни далеч преди края на процеса. Сега, докато пиша тези редове, очаквам да науча датата на екзекуцията си. Странно, но вече като че ли съм се примирила с тази мисъл. Мисля, че винаги съм знаела, че няма да доживея до дълбока старост, предчувствала съм го. Нещо повече, като че ли бях в състояние да съпреживявам красотата на този свят само докато самата аз бях в съзвучие с нея. В килията ми няма огледало, но по погледите на пазачите разбирам, че вече не съм предишната красавица. Казват, че физическата привлекателност няма никаква стойност в новата китайска държава, но аз не мога да го повярвам. Според мен красотата винаги е била и ще бъде могъщо оръжие.

И все пак сега, когато дните ми на тази земя са преброени, като че ли съм в състояние да оценя всеки дребен детайл, да забележа съвършенството на простата купичка с ориз, изяществото на тръстиковата рогозка и да се любувам на меката светлина, която се процежда през прозорчето на килията. Такива обикновени наглед неща се запечатват в съзнанието ми с поразителна яснота и са в състояние да ме развълнуват почти до сълзи.

Все по-често оживяват и случките от миналото, настигат ме познати гласове и дори усещам отдавна забравени миризми. Сякаш чувам отнякъде нежния, мелодичен глас на майка ми и виждам как се озарява погледът й, когато се спомене името на баща ми. Само ако можех да започна живота си отначало, вече нямаше да избера грешната посока. Но миналото не може да се върне и някои рани никога не заздравяват. Особено когато си причинил твърде много болка и си натрупал твърде много горчивина.