Морийн Линдли: Тайния дневник на Източната перла

Пет седмици след като ми беше поръчала да изчакам, Ким ми прати известие по свой доверен слуга, че е събрала парите, необходими за бягството ми. Тя ми пишеше също, че разчита на хора, готови да ми помогнат, само трябва стриктно да следвам инструкциите й. Молеше ме да изчакам още седмица, тъй като тогава любовникът й заминавал за Кантон по работа, а в негово отсъствие шансовете ни за успех се увеличавали. Трябваше да отида при нея през нощта, под прикритието на мрака. Тя пишеше още, че й липсвам и няма търпение да ме види отново. Когато прочетох тези кратки редове, се разплаках като дете. Толкова дълго бях таила в себе си емоциите и бях живяла без близък човек, че сега сякаш нещо в мен се отприщи. Ким, вярната ми приятелка, не ме беше забравила. Тя щеше да се погрижи за мен.

Но лошият късмет продължаваше да ме преследва и в деня, когато трябваше да отида при Ким, бях повалена на легло от тежко стомашно разстройство. Превивах се от болки и повръщах през няколко минути. Мисля, че бях яла развалена риба, защото не можех да се държа на краката си. Верния и Чоу изобщо не се впечатлиха и ме оставиха сама, както все по-често се случваше напоследък. Казаха, че щели да предадат на Ким, че съм възпрепятствана, и да се върнат за вечеря.

Бях пришила спестените си пари в един от джобовете си и вече си бях събрала багажа. Нямах търпение да тръгна, но дори не можех да стана от леглото. Все така ми се повдигаше и цялото тяло ме болеше. Чувствах се омаломощена и имах нужда единствено да спя. Сънувах, че двете с Мари лежахме на дъното на реката, а покрай нас плуваха разни риби. Те се провираха в косите ни и хапеха телата ни, които се полюшваха с ритъма на течението. Най-обезпокоителното беше, че Мари все едно нищо не забелязваше и само се усмихваше с празен поглед.

Събудих се, обляна в студена пот, и се ослушах, нетърпелива да чуя стъпките на Верния и Чоу, които вече разпознавах отдалече. Навън цареше гробна тишина и чувах само как се плискат водите на реката. Нощният въздух беше натежал от влага, а светлината на утрото вече се процеждаше в небето. Отсъствието на братята ме притесни, но бях толкова отпаднала, че след миг отново се унесох.

Събуди ме някакъв шепот отвън, а после, преди още очите ми да привикнат с полумрака, някой изрита вратата и в колибата нахлуха китайски войници. Завариха ме свита в ембрионална поза върху мръсните чаршафи, с леген за повръщане до главата ми. Разнесоха се крясъци, някой ме издърпа за косата и ме повлече нанякъде. Телохранителите ми, двамата близнаци, родени в годината на коварната Маймуна, ме бяха предали на китайците. По-късно научих, че не го бяха направили за пари, а срещу обещанието да бъдат включени в новосформираните полицейски отряди. Срамувах се, че ме бяха заварили така — Верния и Чоу можеха да ми спестят поне това унижение. Но не биваше да се учудвам — историята е пълна с предателства.

По време на първата година, която прекарах зад стените на Затвор номер едно в Пекин, Съветската армия навлезе в Манджурия и Пу И беше принуден да абдикира. Той побягнал към корейската граница, откъдето се надявал да замине за Япония, но междувременно бил пленен от руснаците и изпратен в Сибир.

Уан Дзюн отново беше изоставена в труден момент, но мисля, че чашата отдавна беше преляла и тя дори изпитваше облекчение, че вече не е част от драмата на императора изгнаник.

През същата тази година японската армия капитулира окончателно и с нея рухнаха и последните ми надежди. Генерал Хо Инчин пое контрола над Китай.

И така, вече трета година съм тук, в този затвор, и никога не знам в какво настроение ще се събудя на сутринта. Понякога, макар и рядко, съм изпълнена с оптимизъм, но по-често осъзнавам жестоката реалност и не си правя никакви илюзии. Свикнала съм с мрачния си затвор и вече почти не забелязвам ронещата се от стените мазилка и не обръщам внимание на мишките, удавени в нощното ми гърне. Но на моменти ме обзема отчаяние. Чувствам се като горкото пленено канарче на Миура. Между тези четири стени имам достатъчно време да мисля за миналото си и за всеки грешен избор, който съм направила, за да стигна до тук.

Отдавна размених повечето си що-годе ценни притежания за цигари и саке, без което си мислех, че няма да мога да мина. Сега карам като всички тук на зеленчуков бульон и вода, която със сигурност гъмжи от бактерии. Нощната охрана, Сук Пин, е мил човек и понякога ми дава цигари. Той редовно ме снабдява с моливи и хартия, а веднъж дори ми донесе паче яйце, което изядох сурово.