Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Когато посетих офицерските помещения и ги заварих в безпорядък, напуснати като по тревога, усетих как започва да ме обхваща паника. Японските войници бяха получили заповед да се оттеглят по най-бързия начин. А когато се опитах да се свържа с Ли и Перла и установих, че те вече са на път към Япония, съвсем се разстроих. Домашната им прислужница се опита да тръшне вратата под носа ми, но аз й попречих с крак и настоях да разбера дали все пак Ли не е оставил някакво съобщение за мен. Тя ми отговори отрицателно и думите й прозвучаха някак злорадо, тържествуващо. Тогава за пръв път осъзнах, че съм в беда, и ме побиха тръпки. Ли и Перла, двама от най-близките ми приятели, ме бяха оставили, без да им мигне окото. Може да бяха с благородно потекло, но бяха постъпили като най-долни твари.

Отправих се към летището, придружена от Верния и Чоу, само за да установя за мой ужас, че то също е опустяло. Освен един-двама пилоти, които припряно товареха кутии с документи в самолетите си, наоколо нямаше жива душа. Разбрах, че е имало някакъв официален списък и всички, включени в него, вече са отлетели за Япония. Помолих единия от пилотите да ме вземе със себе си, но той заяви, че не му е разрешено да превозва цивилни граждани. Обясних му, че съм офицер от японската армия, а той се изсмя невярващо. Япония, за моя покруса, сякаш изведнъж беше забравила за съществуването ми. Така както навремето баща ми най-хладнокръвно ме беше изпратил в Япония, така сега страната, която в продължение на години бях считала за своя родина, коравосърдечно се отказваше от мен. Чувствах се предадена, смъртно ранена. В разстояние на едно денонощие се бях превърнала в изгнаница без род и родина.

В отчаянието си се опитах да се свържа с Япония по радиостанцията в кабинета на Сумида, но линиите бяха глухи, сякаш отрязани. Докато бях там, се огледах наоколо — може би в бързината генералът беше оставил някакви книжа, които трябваше да бъдат унищожени. Изгорих един куп документи, сред които фишовете от заплатата ми. В пристъп на отчаяна ярост накъсах на парчета снимката на сина на Сумида, забравена на бюрото му.

Онази нощ спах лошо и сънувах, че става земетресение, което сравни хотела със земята. Призори навестих стария си познайник и информатор Дзин. Той ми предложи пари, но категорично заяви, че не иска името му да се свързва с моето.

— Да знаеш, Йошико, ако ме питат за теб, ще кажа, че изобщо не те познавам.

Взех парите и Дзин ме посъветва да променя външността си до неузнаваемост и да напусна града по най-бързия начин.

Потърсих Ким, но тя сякаш бе пропаднала вдън земя. Двата й фризьорски салона бяха отворени, но персоналът не я беше виждал от няколко дни. Не можех да чакам да се появи — рискувах прекалено много. А и тя сигурно беше в същата безизходица като мен. Не биваше да губя време и бързо трябваше да предприема нещо. Пригладих назад късата си коса и добавих изкуствена плитка, за да заприличам на китайка от средната класа. Надявах се някое от китайските семейства, на които бях помогнала, да ме приюти, но напразно. Те не искаха и да знаят за мен. Един мъж, който ми дължеше живота си, ми изсъска да не се мяркам пред очите му. Знам, че всички тези хора си имаха проблеми, но не можех да повярвам, че така равнодушно ми обръщат гръб.

След няколко дни китайските войски влязоха в Пекин. Видях ги да крачат по улиците тържествуващи. Бедните китайци ги посрещаха с отворени обятия, а богатите нямаха друг избор, освен да си дадат вид, че също се радват, и да лепнат на физиономиите си фалшиви усмивки.

Близнаците ми предложиха да се подслоня в тяхната колиба край реката. Градът гъмжеше от китайски войници и друго не ми оставаше. Изнесох се набързо от хотел „Пекин“ — взех само несесера си, бижутата и бутилка саке. Разполагах и с известна сума пари, но далеч по-малка, отколкото би ми свършила работа. Сейфът в офиса на Сумида, където пазех спестяванията си, беше плячкосан — това беше поредният удар. Отначало отказвах да повярвам, че Сумида ме е ограбил — струваше ми се невъзможно да падне толкова ниско. Прерових шкафовете и чекмеджетата с надеждата, че е оставил нещо за мен. Напразно. Не само че ме беше изоставил, но и ме беше лишил от средствата, необходими, за да оцелея. Подобна постъпка ми се струваше недостойна за японски офицер. Но след като само ние двамата знаехме комбинацията на сейфа, всяко друго обяснение би било неправдоподобно. Горчивата истина беше, че той дори не гледаше на мен като на японка — в противен случай не би ми причинил това. Може би от самото начало му беше ясно, че аз не съм нищо друго, освен заменима пионка.