Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

След това щастлизо разминаване с явната опасност младият войвода си плюва на петите и благодарение на своето челичено здраве и жилава снага успява да се добере до Гюмюрджина, където стъпва на родна земя и свободно си поема въздух.

От 6 януари 1863 година, когато Петковата чета била пленена, до края на септември, когато след най-различни изпитни той единствен от деветимата свои другари успява да се откопчи от лапите на турската власт, минават около десет месеца. Десет месеца във вериги и в пранги които запознават младия войвода съвсем отблизо с турската полицейска машинария, с човешката подлост и двуличие. След тези затворнически десет месеца, загубил първите си другари, положението на Петко изглежда безнадеждно, но в действителност не е така. Той няма другари, оръжие и дрехи, но има многобройни съчувственици. Има едно войводско име, превърнало се в знаме и надежда на всички потиснати, което събира около него нова дружина.

Есента и зимата на 1864 година минават в събираме на хора, въоръжаване, в дирене на сигурни ятаци и разузнаване, а щом през пролетта се появява шума, новата Петкова чета излиза в балкана и започва хайдушката си работа. Разбира се, потерите също не спят и между тях и четата се завързват едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно — в планината Саръкая, Маронийско, Петко войвода дава отпор на своите преследвачи и не само ги отблъсква, но ги и преследва.

Тези несполуки или — направо казано — поражения на потерите вбесяват турските големци и особено един от тях — прочутия бинбаши Осман ага, кърагасъ в Одрин, човека, който отряза главата на Ангел войвода, заби я на кол и получи заради това геройство своя бинбашийски чин. Този човек заявява на пашата в Одрин, че той ще види сметката на новия войвода Петко само за неделЯ-две и в изпълнение на бабаитската си дума тръгва с една голяма и добре въоръжена потеря да преследва новата си жертва.

Дългогодишният опит в преследване на хайдути е научил бинбаши Османага да бъде предвидлив и предпазлив. Тръгнал веднъж по дирите на Петка, той през където и да мине, когото и да срещне — задържа го, успява по този начин да запази в тайна своя поход и неусетно да се доближи до хайдушката дружина, която на 14 август се намира на левия бряг на Марица, под една дебела горска сянка в местността Куртбуджак. По този начин хайдутите били неусетно заградени и Османага вече предвкусвал една лесна победа и едно славно завръщане в Одрин, когато първите пушки пропукали и се завързала неравна битка.

Битката била наистина неравна: срещу всеки Петков човек имало двадесет жандарми, срещу всяка хайдушка пушка гърмели двадесет заптийски, .но жандармите били зашеметени от буйната стремителност на Петковите хайдути и слисани от необикновената смелост на техния войвода, който с кървав ятаган тичал пред своите момчета, поразявайки по пътя всичко живо. Пред тоя светкавичен напор от „бабаитлъка“ на Осман ага не остава нито следа и ние го виждаме да се предава с цялото си въоръжение, а след това, разтреперан, уплашен и смирен, да моли Петко за милост. Войводата знае кой е Осман ага, какви са неговите кървави злосторства и желае да го накаже, ала не със смърт, а с позор и всеобщо презрение. Ето защо, след като няколко пъти натопява в реката бабаитина и отново го изважда, кара го да целува под опашката конете при всеобщия кикот на развеселените хайдути, остригва левия мустак и дясната му вежда и заедно с другите пленници го пуща да си ходи „по живо, по здраво“, откъдето е дошъл. Шегата е грубичка, но главорезът Осма н ага напълно я заслужава заедно с всичките нейни последствия. Прочутият, славният, влиятелният бинбаши Осман ага изведнъж пада от върховете на своята слава, за да се търкулне в бездната на най-жестокото презрение. Никой турчин не може да му прости, че той е искал милост от хайдутина и е целувал под опашката неговия кон, затова откъдето и да мине Осман ага, хората го срещат с ледено презрение и унищожително мълчание. Излъганият в своите надежди одрински паша също не прощава на своя любимец, изправя го на съд и го праща в затвора — докрай унижен и обезчестен, затаил в душата си неутолима злоба и желание за мъст. Съдбата или — още по-добре — случайността, която обича понякога чудните игри, наистина ще даде възможност на Осман ага да срещне Петка още веднъж, но за тая неосъществена още среща и за нейните последици ще разкажем по-нататък.