Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

Победата над Осман ага и следващите две кръвопролития сражения с турските потери в планините Карлък и Шапкъна, Гюмюрджигаско, още повече прославят Петко, а потерите вече истински започват да се боят от този едър като хала и подвижен като котка млад войвода, който стреля много точно и размахва сабята необикновено сръчно. На това отгоре той проявява рядка съобразителност и хитрост. Четата му може веднага да изчезне, ако се види в опасност, защото Петко навсякъде е скрил запасни дрехи за своите момчета и всяка минута може да ги преобрази на овчари или въглищари, на чифчии или рибари и да ги пръсне по селата при своите ятаци, за колкото си време иска. Освен това, след като е бил няколко пъти предаден от шпиони, той разбира необикновената сила на разузнаването и създава по къшлите, градовете и селата широка мрежа от свои съгледвачи, които следят за движението на турските потери и донасят на войводата за тяхното число, въоръжение и намерения. Това дава възможност на Петко да да напада от засада и разбива, или пък, когато се налага овреме да се оттегля и спасява. Неведнъж тези съгледвачи придружават потерите като „помагачи“ или „водачи“, без никому наум да идва, че това са Петкови съгледвачи и ятаци.

Силна опора имал Петко и в местното българско и гръцко население, което виждало в негово лице своя защитник против бейските произволи и зулумства. Това, че Петко говорел отлично гръцки, давало възможност на гърците да го причисляват към своята народмост и дори погърчили неговото бащино име от Кирко — на Киржк. Благоразумният Петко дипломатично премълчавал тези опити на гърците да си го присвоят, стига да помагат на дружината и дори започнал сам да се именува „Киряков“ вместо „Кирков“, за да хвърли мост между себе си и тях.

За да стане Петко всеобщ любимец и герой не само на българи и гърци, но и на всички бедни турци и помаци, много допринесло неговото пословично благородство и необикновена доброта. За тези рицарски качества на войводата говори следната случка в село Ташлък, Марониско. Там живял някакъв си турчин Селим Ходжа, известен със своето богатство и с трите си хубави дъщери. За издръжка на своята хайдушка чета Петко войвода имал обичай да взима хайдушки данък тъкмо от такива богаташи, затова един ден, когато Селим Ходжа се завръща от следобедната си молитва в джамията — в къщи, Петко загражда с момчетата си Ходжовия дом. Самият той заедно с няколко души влиза при изненадания и до смърт изплашен Селим Ходжа, който смятал, че нападът на хайдушката чета ще има за последствие обезчестяването на дъщерите му, което било в обикновената практика на обикновените разбойници. Петко забелязал ужасния страх, който разлюлявал Селим Ходжа, и като разбрал каква е работата, казал му да прибере дъщерите си в съседната одая, а след това да донесе лирите, които има. Възрадвамият Селим Ходжа побързал да изпълни нареждането на войводата, скоро се върнал и тръснал в средата на одаята един вързоп с 2160 лири.

— Халал да ти са — рекъл той. — Вземи ги!

Войводата спокойно отброил 500 лири от купчината, а останалите побутнал към Селим Ходжа, да си ги вземе, като обяснил, че петстотин лири са достатъчни за издръжката на дружината. Слисаният турчин не вярвал на очите си и дълго не смеел да посегне към купчината злато, което неочаквано се връщало към него, а като се уверил, че войводата наистина;не се шегува — спуснал се да целува ръката му, да го благославя и благодари. След това викнал на своите да приготвят за „пехливаните“ по едно хубаво кафе. Кафето било бързо приготвено и една от дъщерите на Ходжата го поднесла. При това мигновено появяване на девойката един от младите четници в дружината, някое си гърче Лука, намигнал на момичето. Забелязал това неблагоприличие, което нарушавало строгия морал на хайдушката му чета, войводата заповядал на Лука още в същата минута да свали хайдушкото оръжие от себе си и незабавно да напусне четата. Тази постъпка на войводата така покъртила Селим Ходжа, че до края на живота си той останал между най-верните Петкови приятели и почитатели.

Веднъж — след като няколко дена скитали Петковите хора гладни из балкана чули звънци и се отправили към тях, за да потърсят нещо за ядене. Смрачило се, когато четниците наближили едно стадо, което пасяло някакво си помаче.

Хайдутите навикали козарчето и го накарали да им свари качамак, а след това да им заколи един козел, за да приготвят печено, месо на жар. Козите, както се разбрало, били „сбирщина“ от по три, четири, пет на няколко души селяни от съседното село Узундере, Гюмюрджинско. За да не заколи козарчето козела на някой си сиромах, Петко му заповядал да хване от своите козли и го заплашил, че ако излъже, ще го убият. Козарчето изпълнило хайдушката заповед. След като яли каквото яли, хайдутите разсекли останалото печено, бутнали го в торбите и тръгнали да си вървят.