Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

— Колко ти струва козелът? — попитал войводата и започнал да развързва кожената си кесия.

— Нищо! — отговорило козарчето. — Нека да е армаган!

— Като е тъй, ето пък от мене тоя армаган! — казал Петко и в ръката на момчето звъннали пет-шест лири, колкото за пет козли.

— Баща ти какво работи? — попитал войводата, като забелязал дрипавото ямурлуче на помачето.

— Бубайко ми е на нивата. Оре с нашата и комшийската крава!

Петко войвода се позамислил, а след това бръкнал отново в кесията, извадил още пет лири и ги пуснал в ръката на момчето.

— Дай му — рекъл — тия пари да си купи два вола, да се не мъчи с комшийската крава!

Както по-сетне ние ще имаме случай да се убедим, тези помощи не са били рядка случайност, а практика в живота на хайдушката дружина и се давали на всички бедни независимо от тяхната вяра и народност. В това отношение Петко е комай единственият български хайдутин, надживял религиозните и народностни различия, затова стърчи, кажи-речи, сам в тая кървава епоха — един своеобразен рицар на своето време, посветил всичките си сили в защита на бедните, които му се отплащат с обич. Това е всъщност тайното, всесилното оръжие на Петко войвода, което му дава възможност да се движи в планината и полето като у дома си и да се спасява от всякакви опасности.

След битката със злополучния Осма н Петковата дружина на два пъти захваща бой с турците в околностите на Гюмюрджина — на 30 август и на 28 септември — и в двете битки войводата се покрива с нова слава. Междувременно тая му слава отколе е прескочила границите на Гелиболоюия санджак и е стигнала в Атина, където се намира гръцкият революционен комитет за повдигане на Критското въстание. Ръководителите на комитета разбират каква печалба ще бъде за тях, ако привлекат за делото на гръцката освободителна борба смелия българин, и го поканват да отиде в Атина, за да следва там военното училище.

Тази покана се харесва на младия войвода. Това, че славата му е проникнала до Атина и там му възлагат своите надежди, не може да не подействува върху неговото честолюбие. От друга страна, старото му желание да учи може да се изпълни по този начин без никакви усилия. Това са истинските причини да изостави Петко родния си край и хайдутлука и: да замине за Атина.

През есента на 1864 година Петко войвода пристига в Атина и става слушател във Военното училище. През юли 1865 година революционният комитет за подготовка на Критското въстание, като сметнал, че Петко достатъчно се е наслушал на военните уроци, решава да го използува за една специална мисия в Македония. Мисията се състоя в това: да се обходят македонските краища и да се организира едно въстание, което би отвлякло вниманието на турците от предстоящото Критско въстание.

Петко наистина заминава за Македония и в продължение на два и половина месеца броди от село на село, от град на град, за да се върне изморен, отегчен и мразен. Революционният барут на македонците ще се възпламени едва след 20– 30 години. По това време, когато Петко броди из Македония, огнивото, което ще подпали този барут, е още мокро от неизплаканите сълзи и всичките усилия на Петко да го изсуши със силни и горещи думи са напразни, защото всяко нещо, както хиляди пъти е потвърдила нашата учителка — историята, идва със своето време.

След завръщането си от несполучливата си мисия в Македония Петко решава да „зареже гръцките ласкателства“, както самият той се изразява в своите спомени, и да замине при Гарибалди в Италия. Трябва да се каже, че звездата на този легендарен патриот и мъж свети по това време в пълния си блясък и привлича много поклонници на неговата слава от всички краища на света. Гарибалди не е само едно прославено име, но това име е по онова време символ на свободата и всеки, който й служи и желае да се жертвува за нея, смята, че трябва да отиде при Гарибалди, да види Гарибалди, да говори с Гарибалди, да научи от Гарибалди тайната на революционния успех. Петко заминава, среща се с Гарибалди, който го задържа при себе си и за известно време младият български войвода е постоянен гост на прочутия революционер. От него нашият Петко Кирков или „Киряков“, както се подписва той по същото време, научава много неща за революционната стратегия и тактика и за хайдушкия морал. Между другото под влиянието на Гарибалди той изживява в себе си илюзиите на старото хайдутство като изолиран бунт, свързан само с личното отмъщение, и си поставя високата цел — освобождаването на своя поробен народ.