Николай Хайтов - Капитан Петко войвода

Волни и свободни, но без пари и без храна! Селата наоколо били повече турски и освободените хайдути, страхувайки се от издайничество, не смеели да се покажат никому, а се криели в обраните царевичаци, където събирали изоставени мамули да залъжат празните стомаси. Притиснати от глад, на втория или третия ден Петко и другарите му решили да се покажат на един овчар арнаутин и да си поискат хляб. Комньо и Стоил се скрили, а двамата Петковци, след като пооправили малко парцаливите си дрехи, явили се пред овчаря и му заискали храна. Арнаутинът доста се вгледал в двамата изникнали като изпод земята парцаланковци, но като ги видял без оръжие — дал им половината си хляб. Петковците започнали моментално да се хранят, но в същото време долетели близки удари на тъпан и се чуло пищене на зурла. Хайдутите попитали арнаутина какви са тия даули, дето бият. Арнаутинът им казал, че това са юшурджии (събрали десятъка). Петковците се доста позамислили: да дочакат въоръжените до зъби полупиюшурджии, видяло им се опасно. Да си тръгнат току-тъй набързо, след като взели хляба на арнаутина — можело да събудят подозрение у него. Решението било взето мигновено. Войводата смигнал на своя адаш, който с пъргавината на котка се хвърлил върху арнаутина, за да го обезоръжи, но арнаутинът се оказал силен и малкият Петко се намерил под него. В тая критическа минута идва на помощ войводата, който измъква от силяхлъка на арнаутина ятагана му, удря го по главата с тъпото и го поваля на земята в безсъзнание. Вземат му след това пушката и хукват из полето, преди юшурджиите да ги наближат. В тази минута четиримата хайдути още не знаят, че тъпаните не придружавали никакви юшурджии, а потерята, пратена да ги проследи. след като в Солун и Драма узнали кои са бегълците и какви са техните престъпления. Когато заптиите приближили до арнаутина, оня се свестил и разказал какво е изпатил. Потераджиите си плюли на краката и до вечерта хайдутите били заградени в едни гробища край някакво турско село и обсипани с пушечен огън. Другарите Петкови били ранени и заловени, а самият войвода, благодарение на тъмнината, незабелязано се вмъкнал в един провален в земята турски гроб и в него дочакал, от никого незабелязан, отминаването на потерята.

Останал без другари, в една враждебна, непозната местност, същата вечер още Петко решава да върви към Ксанти, а оттам за Гюмюрджина, където се надявал да намери оръжие, помощ и нови другари. Движейки се по пътя гладен и отмалял, той попада неочаквано на една стражарница, пред която двама заптии сърбали току-що свареното кафе. Петко понечил да се върне, но заптиите го забелязали и нямало никакъв изход, освен да върви право на вълка в устата.

— Кой си? Откъде си? — попитали заптиите, когато войводата ги наближил.

— Работник съм от Драма.

— Имаш ли тескере?

— Тук е, в пазвата! — излъгал Петко. Той се надявал, че те няма да искат да го проверяват, но заптиите станали и понеже било тъмно, заповядали на Петко да вземе ибрика с водата и да влезе в стражарницата, за да проверят тескерето му. Още малко, и отново щял да падне в капана, но бързата му съобразителност, която неведнъж ще го спасява от тука нататък — спасява го и този път. Когато заптиите влизат през вратата, Петко, който върви след тях, вдига тежкия меден ибрик и с всичка сила го стоварва по главата на близкото заптие, което пада върху другото, а в това време войводата затваря вратата на стражарницата, слага ключалката и с бързи крачки се отдалечава от опасното място.

Сивото есенно утро сварва пребития от ходене войвода в окрайнините на Ксанти. Той хем върви, хем постоянно се озърта дали не се задава някаква опасност. Вместо отзад — опасността се появява отпред, когато иззад един завой пред наш Петка неочаквано се изпречват двама конни полицейски стражари (суварета). Жалката външност на човека, когото виждат пред себе си, привлича тяхното внимание и те насочват конете си към този подранил полубос, дрипав и окаян пътник. Петко се оглежда къде да бяга, но веднага разбира, че в равното без едно дръвче поле ще бъде настигнат о г стражарите, преди да е изминал десет крачки. Да се съпротивява — няма с какво. А заптиите приближават и той усеща по лицето си парещия дъх на конските муцуни. И тогава нова хитрина се ражда в главата на Петка: той започва да крещи несвързани турски думи, търкаля се по земята и си върти очите, удря коня на едното заптие, .конят се подплашва и ездачът се изтърсва на земята, фучи, вие, фъфле, вика и размахва пред лицето на слисаните стражари своите окървавени юмруци, изобщо с такава убедителност изиграва „беоппта“ игри, че двамата суварета побързват да се отдалечат, от този малоумен, който върви подире им и Не престава да крещи.