Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

Когато се разчуло в Дуганхисар и съседните села за излизането на малката Петкова дружина (първоначално тя наброявала 7 души), мнозина се подемели на „вироглавите момчета“, че се дигнали против безчислената военна и полицейска турска сила, против опитните мустакати кърагалари и прославени бабаити-главорези. Затова пък тия същите недоверчиви хора си прехапали езиците, когато наскоро се разчула новината, че Петковата хайдушка дружина „сгащила“ убийците на Матьо и се разправила с тях по същия начин, както се бяха разправили те със своите жертви. Скоро след това хайдушкото отмъщение изпитал и главният виновник за убийството на Матя — бахшибейскйят чифликчия Мехмед Кеседжи.

Матьо и Вълчо били отмъстени, но Петко не сметнал, че с това неговата работа в гората се е свършила. Докато търсел убийците на брата си, младият войвода се натъкнал и на много други тъжни случки, неправди, които изисквали наказание и отмъщение, затова след първото накървавяване на ножа той не преставал да търси удобен случай да си премери силите с турските кърагалари. Тоя случай му се представил на 16 юни 1861 година, когато в околностите на село Бахшибей малката Петкова дружина неочаквано срещнала турската полицейска потеря, предводителствувана от един известен в околията със своята жестокост кърагалар. Макар че хайдутите били една шепичка в сравнение с потераджиите, те с такава стремителност връхлитат, че заптиите се разпръсват из полето и дълго след това не могат да се съберат един с друг. Двама от тях падат на полесражението, неколцина са тежко ранени, а останалите са така стреснати от буреносния пристъп на въоръжените българи, че дълго време не смеят да се покажат навън от Бахшибей. Две нови кървави схватки с потерите през месец август, и името на новия хайдутин Петко, наричан подигравателно „Петко Пантата“, влиза в устата и на старо, и на младо и — главно — влиза в сърцата на всички потиснати и пострадали от бейските зулуми, които дават на Петка не само своята обич, но и своята закрила.

Бързи и изненадващи удари — това е тактиката, която Петко следва още в самото начало на своята хайдушка дейност. Дружинниците му са малко — само шестима, — но те са млади и краката им са бързи: ако вчера са се сблъскали с турците при Бахшибей, след няколко дена ги връхлитат при Каракая, а на другия ден пушките им прогърмяват в Чомлекчи и създават впечатление, че са няколко отделни чети. Изобщо Петко още в началото действува като стар и опитен хайдутин и това не е случайно — той прилага дълголетния хайдушки опит на големите войводи преди него и особено на Ангел войвода, с когото брат му Матьо се е познавал и за чиито легендарни подвизи той е разправял на Петка със страст и увлечение.

Турците гледали отначало с пренебрежение на Петковите „голобради хайдамаци“, но след вразумителните удари, които получават през лятото на 1861 година, те започват усилено да ги преследват. Народът обаче с такова усърдие го крие, че всички опити да се „сгащи“ малката дружина остават безуспешни. Така изминава лятото и настъпва есента. Шумата опадала и според стария хайдушки обичай Дружинниците се пръснали по гюмюрджинските и фереиски села, у верните свои ятаци и покровители, където прекарали зимата на 1861 — 1862 година в нови кроежи за пролетта, с нови закани към тоя и оня зулумджия.

Меката беломорска зима неусетно минала и щом дърветата и храстите се хубаво разшумели, Петковата чета отново се появила в Родопските гори. Заедно с това разшавали се и гютерите. Кърагаларите във Фереиската и Дедеагачката каази, където се навъртала хайдушката дружина, получили строго заповеди да преследват и унищожават „неколцината хаирсъзи“, които нарушавали тишината и реда в речените две околии. На два пъти през месец юни — веднъж в село Ханджас и втори път край село Дуралкьой — потераджиите успявали да срещнат Петка и да завържат сражение, но и от двете кървави схватки Петко успява да излезе невредим. През август край село Исьорен в планината Чобандаг хайдутите водят ново кърваво сражение със своите преследвачи, На 5 септември сражението се подновява — речи-кажи — на същото място, но Петко и тоя път успява да отблъсне турците и да се оттегли във вътрешността на планината. След тези несполучливи за турците сражения следва есенно затишие от няколко месеца, когато потераджиите загубват дирите на Петко, а той — вместо да свие знаме и да пръсне хората си по селата продължава да броди из голите планински върхове и чуки. Това е грешка, която младите, самонадеяни хайдути скъпо заплащат. На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци ги открива и загражда край селото Исьорен в Еноската кааза (околия). В здраво стегнатия около нея железен обръч малката Петкова дружина се бие храбро, но сто и трийсет пушки и пищовй бълват срещу нея смъртоносен огън. Двама от 9-те Петкови дружинници падат убити на място ветднага след започването на кървавата схватка. Самият войвода Петко е тежко ранен в краката и не може да се движи. Ранени са и трима от другарите му: Петко Радев от село Калайджи дере, наричан Кючук Петко, за разлика от големия Петко (войводата), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен. Двамата здрави хайдути успяват да пробият обръча и да се измъкнат, а четиримата ранени, заедно с войводата, след кратка ръкопашна борба падат в ръцете на своите преследвачи.