Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

Матьо бил добър овчар, весел и подвижен, чуден свирджия на кавал. Тези му качества се харесвали на бея и Матьо станал постепенно негов любимец между всичките чифлишки работници и овчари от Дуганхисар, които аргатували на бея. Не щеш ли, случили се между тях и върли завистници, които не могли спокойно да гледат как Матьо плава като зехтин над всички, и се наговорили да го „подровят“. Удобният случай скоро им се представил. Като стрижели веднъж овцете, задал се и беят на бял кон, а Матьо, като го видял, рекъл на овчарите: „Кога ли ще дойде дядо Иван, да пояздим и ние на този кон!“ Казал ли е тези думи наистина, или враговете му са ги измислили — не е известно, но е известно, че един от тях, някой си Митьо Кофтанов, още същата вечер предал тези думи на бея и с това решил съдбата на Матя и на цялото негово семейство. Беят се вбесил от думите, които неговият любимец уж изрекъл, и в същата минута решил да погуби „върлия свой душманин“. Матьо се подсетил, че нещо лошо му се крои, та започнал да прибира туй-онуй от багажа си и да го праща в Дуганхисар с намерение и самият той, като си отиде, вече да се не връща в бейския чифлик. А имало и повод да си иде: в Дуганхисар на 15 септември ставало голям Богородичен събор и Матьо като годеник трябвало да бъде там на празничната веселба.

Беят разбрал това и когато в навечерието на празника Матьо отишъл в Бахшибей за ярма на овцете, Кеседжият вместо да го освободи да си върви, задържал го до късно през нощта, за да му свири. Докато Матьо свирил на двора, дошъл братовчедът му Вълчо. Досещайки се, че нещо около него не е в ред, Матьо замолил Вълча да го почака, докато беят го освободи, та заедно да си вървят към село. Вълчо наистина останал, а когато около среднощ беят ги освободил и тръгнали за в Дуганхисар, по пътя ги пресрещат няколко пратени от бея въоръжени турци главорези от село Чомлекчи, убиват двамата братовчеди — Матя и Вълча — и ги захвърлят във водите на Марица. Когато на другия ден се пръснала из Дуганхисар грозната мълва за „бастисването“ на двамата овчари, близките им тръгнали да ги дирят, но намерили само труповете и а мъртъвците, изхвърлени от реката сред едни върбалаци на брега.

Петко се намерил там, когато обезумялата от мъка негова майка се хвърлила да прегръща безжизнения труп на Матя, накълцан и обезобразен от ножовете на безпощадните палачи. Петко се намерил там и запечатал страшната картина в сърцето си, където след първите пристъпи на жалост и тъга кипнала неутолимата жажда за отмъщение, дошло смелото решение да стане хайдутин и да се разправи с убийците на брата си. На Петка може да му се е искало веднага да се отплати на душманите, но жълтите есенни листа на дърветата му напомняли, че ще трябва да потърпи до новата пролетна шума. Междувременно струпали се нови беди върху Пегковия дом: властите арестували баща му за някакви си уж провинения, държали го доста време в каушите, „изпитвали го“ за вината му, пуснали го, пак го задържали, за да го освободят отново, след като били дадени за подкуп много пари. Въпреки рушвета заплахата от ново преследване и произволи си останала и тя разсипала здравето и спокойствието на целия Кирков дом и нагорещявала все повече омразата на Петко към турските властници.

Тласкан от тези чувства, през зимата на 1861 година Петко започнал тайно да придумва неколцина измежду своите връстници в Дуганхисар и съседните села да зарежат оралата, овчарските геги, да направят хайдушка дружина и да отмъстят на турците за всичките зулуми и неправди. А зулуми и неправди ставали по това време безконечни и безбройни. Около 90 вида даждия и данъци обременявали бедното българско население. Някои от тези данъци, като например десятъка, държавата отдавала на откуп в ръцете на разни бейове и богаташи, които заплащали наведнъж тоя данък в хазната, а те самите го събирали от населението с помощта на въоръжени арнаутски шайки и, разбира се — в много по-голям размер. Тези арнаутски шайки, които събличали по три кожи от една овца, били страшен бич за българското население, а нямало власт, която да го защити, нямало сила, която да ги спре, защото прекупвачите на десятъка били все хора влиятелни. Друга една страшна напаст, която вгорчавала живота на раята, били турските разбойнически шайки. Местните властници не можели да се справят с разбойниците, а и не искали сериозно да ги преследват, защото повечето от тях били ортаци на разбойниците и получавали своя дял от тяхната плячка. На това отгоре правителството заселило между беломорските български села, преселени от Крим, полудиви черкези и татари, жестоки, професионални крадци, които направили живота на местното население още по-непоносим и тежък. Ето защо Петковите думи за отмъщение паднали като мехлем върху раните на неколцина озлочестени аргати и овчари, които се събират около Петка, въоръжават се и на 6 май (Гергьовден) 1861 година излизат в гората, след като си дали клетва, че ще бъдат верни един на друг, ще живеят като братя и няма да свалят оръжието, докато не отмъстят.

Читать дальше