Джеймс Клавел - Гай-джин

— Съпругата на Глесинг — управителя на пристанището ли? Мери Синклер ли? Изключено!

— Как ще е изключено — че тя му слагаше рога на Еднокракия Глесинг, когато си поискаше.

— Мамила е съпруга си? И това е измислица. — Варгас пазеше доброто й име, както всички нейни бивши любовници. Сега Мери бе прехвърлила четиридесетте, беше попрецъфтяла, но си оставаше все така ненаситна. „Точно обратното на Тес Струан — помисли си Варгас, — която така се гнуси от чукането, че тласна съпруга си Кълъм към пиянство и други жени.“ — Тес тай-тай трябваше да се омъжи за тай-пана , а не за сина му Кълъм. Ето кой щеше да я отвори за тази работа, защото тя наистина се нуждае от това, и пак щяха да му останат сили за втората съпруга Мей-мей, а също и за третата съпруга Ин Хши.

— Прав си — рече Чен. — И тогава щяхме да сме силни с толкова много синове за наследници, а не да се чудим как да се измъкнем от Едноокия дявол Брок. — Китаецът добави зловещо: — Чжан от Търговската къща е разтревожен.

— Жалко, че първородният син Малкълм умря по този начин.

— Боговете са отсъствали през тоя ден — мъдро отсече Чен. — Слушай, ти нали се кланяш на бога на чуждоземските дяволи — той не ти ли е казал защо боговете прекарват повечето си време навън, вместо да се грижат за нашите работи?

— Боговете са си богове, те разговарят само помежду си… Виж, „Красавицата“ потегля…

— Ето го и катера.

— Къде? Боже мой, ама че зорки очи имаш: аз едва го различавам. — Анжелик сърдечно стисна ръката на Морийн. — Уверена съм, че вие с Джейми… — Французойката забеляза, че приятелката й пребледня. — Не се безпокой, Морийн, всичко ще се оправи.

— Лека нощ, ще се видим утре.

— Не, моля те да останеш, няма да се справя сама, моля те, остани.

Катерът бе вече не петдесетина метра от пристана. Видяха как Джейми се приведе на прозореца и им махна. Морийн не отвърна на поздрава му. Зад тях по главната улица в оцелелите домове и складове ярко светеха петролните лампи. Нейде пееха мъже. От Френската легация се чуваше как Вервен свири на флейта. Морийн не откъсваше очи от приближаващия Макфей. Той отново махна и изскочи на палубата.

— Морийн! — провикна се Джейми, явно много щастлив, че я вижда.

Анжелик забеляза, че очите на приятелката й омекнаха — разбра, че вече не й е нужна. Скришом и незабелязана, се отдалечи, доволна, че е останала сама.

Нощта бе приятна. В залива корабните камбани биха за кръгъл час. В открито море отвъд носа нейният пратеник потегляше на борда на „Красавицата от Атланта“ на своето последно пътешествие, от което нямаше връщане и за двама им. Както и за техния враг — Жената от Хонконг.

„Едуард ще я изстиска и ще заживеем щастливо. Ще прекарваме повече от два месеца на всеки две години в Париж, а летата — в Прованс и аз ще сложа началото на нова династия, след като ще имам свои собствени пет хиляди гвинеи. Аз все пак съм й наследница и всяко су, което харча, ще ми напомня за нея .

Нима Едуард е толкова глупав, та да повярва, че някога ще стана нейна приятелка, че въобще бих поискала нещо подобно.

Тази жена е подла. Никога няма да й простя за всичко, което ми стори и ми писа. Извънбрачно дете, а? Никога не ще го забравя. Ще й отмъстя заради Малкълм и заради себе си, за цялото страдание, което ни причини. Ще си отмъстя на тая стара вещица.

Стара вещица ли — това ми харесва — усмихна се Анжелик. — Ето че си имам още една нова тайна. Осъзнах, че е точно такава още когато я видях за пръв път, както и при следващите ни няколко срещи и вечери, когато тя почти не разговаряше с мен. Винаги ме е отхвърляла, колкото и да се стараех. Тя е една стара вещица. Макар да е на трийсет и осем. За мен тя ще си остане «старата вещица Струан».“

Анжелик бе на осемнайсет години и половина.

Тя влезе в преддверието на Струанови под преплетения Червен лъв на Шотландия и Зелен дра кон на Китай, изкачи се по централното стълбище и се прибра в покоите си.

Залости вратата и щастливо се сгуши в топлото си легло.

Седем дни по-късно Йоши по собствена молба се срещна със Сър Уилям и посланиците в Канагава, за да ги успокои, доволен, че Анджо отново се е уловил в собствения си капан — политиката на „дебелата тояга“, която всъщност не беше никаква тояга. Въпреки че той самият също бе изненадан, че гай-джин не бяха отплавали след опустошението. Успокоението, което им падна като мехлем на душата, се състоеше в предложение за среща с шогуна веднага, щом той се завърне.