— Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.
Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.
— На това ли ще спим?
— Че къде другаде? — изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. — Дай да слизаме на брега — изхриптя Акимото. — До гуша ми дойде.
— Не — възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. — Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.
— На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!
Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.
— Не!
Акимото му се озъби и се освободи, блъсна се във вратата, защото нямаше място дори да се сбият, и се развика:
— Ти вече не си наш, ти си покварен от гай-джин! Пусни ме да си вървя, по-добре да умра като цивилизован човек, а не да живея така!
Хирага внезапно се вцепени от ужас. Времето спря. За пръв път осъзна напълно в какво се впускаха: във външния варварски свят, далеч от всякаква цивилизация, изоставили зад гърба си всичко, което има смисъл — соно-джой , Чошу, шиши и семейството си. Нямаше нито съпруга, нито деца… „Ах, моя храбра и прекрасна Сумомо, колко ми липсваш! С теб животът щеше да е по-лек, но вече…“
Цялото му същество го подтикваше да избяга от този ад, който бе въплъщение на всичко презряно.
Блъсна Акимото от пътя си и се хвърли към вратата. Но спря.
— Не — задъхано викна Хирага. — Ще издържа! Ще издържа заради соно-джой . Длъжни сме, братовчеде, заради соно-джой сме длъжни да издържим, но каквото и да стане, ще загинем като самураи. Ще напишем предсмъртните си стихотворения — ето какво ще сторим. Ще ги напишем още сега, сега — всичко останало няма никакво значение…
Боцманът се провикна към пристана:
— Последно повикване за „Красавицата“, всички на борда!
— И тъй, късмет, Едуард, и щастливо завръщане — пожела му Анжелик, все още обзета от меланхолия, но все пак леко му се усмихна и това озари цялото му същество. — Пази се!
След като си тръгна от Сър Уилям, тя се бе наплакала до насита насаме в покоите си. „Толкова сълзи пролях напоследък — помисли си тя, — откъде ли извират?“ Но все пак бе облекчила душата си и вече разсъждаваше трезво. След като се овладя, слезе долу и тайно се срещна с Горнт. Казаха си всичко, каквото имаха да си казват. Силата, самоувереността и любовта, които той излъчваше, сякаш бяха премахнали злото.
„Едуард е подходящ за мен — мислеше си Анжелик, докато го гледаше в очите, — но няма да измести Малкълм от сърцето ми. Това е различно нещо.“
— Добре ли си вече? — запита я Горнт.
— Да, благодаря ти, мили. Побързай.
Горнт целуна предложената му ръка.
— Пази се, госпожо. — Бе заприличал на момче, цялото озарено отвътре.
— И да не забравиш! — Анжелик го бе помолила да предаде на Тес надеждата й, че един ден двете ще се срещнат като приятелки. — Много е важно.
— Да, така е и няма да забравя. Ще се върна при теб, преди да се усетиш. — Заради хората наоколо добави на висок глас: — Ще се погрижа да изпълня поръчките ти, не бой се. — За последен път й стисна ръката и скочи на хлъзгавата палуба с леко сърце. Беше се качил последен. Боцманът изсвири със сирената, дръпна дроселите, даде заден и възви по посока на вятъра. Горнт махна с ръка и благоразумно се оттегли в каютата.
— Хубаво момиче — замислено произнесе Хоуг.
— Да, сър. Хубавица на хубавиците.
Двамата гледаха как пристанът се отдалечава.
— Ходил ли си в Индия, Едуард?
— Не, никога. А вие били ли сте в Париж?
— Не, никога. Но Индия е най-красивото кътче на земята. Там един англичанин може да живее прекрасно, а ти всъщност си по-скоро англичанин.
Читать дальше