Джеймс Клавел - Шогун

— Не знам, Гьоко-сан, не знам със сигурност, много съжалявам, но мисля, че е на, моя господар — каза тя най-сетне, защото така й се искаше то да е негово и да е самурай.

— Ами ако се роди със сини очи и светла кожа? И това може да се случи, нали? Я преброй дните.

— Толкова ги броих и преброявах, толкова ги изчислявах…

— Тогава бъди честна поне пред себе си. Много се извинявам, но трябва да осъзнаеш, че бъдещето и на двете ни зависи сега единствено от теб. Имаш още много време да раждаш — та ти си само осемнадесетгодишна, детето ми. Но трябва да си сигурна в бащата.

Да, съгласи се тя отново, колко сте умна, Гьоко-сан, и колко бях глупава — като омагьосана. Беше само едно „то“. Колко сме мъдри ние японците, защото знаем много добре, че детето става дете едва когато навърши тридесет дни — тогава духът му се заселва за постоянно в тялото му и кармата му става неразделна част от него. Ах, колко ми провървя! Искам да имам син — и после още един, и още един и нито едно момиче. Горките момиченца! О, богове, благословете ясновидеца и благодаря ви, благодаря за своята карма, че се ползувам с благоволението на великия даймио, че синовете ми ще се родят самураи, и направете ме, моля ви, достойна за такава завидна участ…

— Какво ви е, господарке? — попита Суисен, учудена от внезапната радост, която бе обзела Кику.

Кику доволно въздъхна.

— Мислех си за ясновидеца, за моя господар, за своята карма и се бях оставила течението да ме носи…

Тя тръгна към противоположния край на двора, като се пазеше от слънцето с аленото си чадърче, и затърси с поглед Торанага. Конете, самураите и соколите почти го скриваха, но тя забеляза, че е все още на верандата, че пие чай, а Фуджико отново му се кланя. Скоро ще дойде и моят ред, каза си тя. Може би довечера ще бъда възнаградена с още едно „то“? О, богове, моля ви… И тя се върна да продължи играта си, прималяла от щастие.

Извън портата Оми възседна коня си и препусна в галоп заедно с телохранителите си — по-бързо и по-бързо, скоростта го освежи, пречисти го, а острият мирис на коня му беше приятен. Не погледна назад към нея, защото нямаше нужда. Знаеше, че бе изживял цялата страст на своя живот и всичката си обич там, в краката й. Знаеше, че повече няма да познае страстта — този възпламеняващ духа възторг, който запалва искрата в мъжа и жената. Но тази мисъл не му беше неприятна. Напротив, каза си той с ледена яснота, благословен да е Торанага, че ме освободи от това бреме. Сега вече нищо не ме обвързва. Нито баща ми, нито майка ми, нито Кику. Сега вече и аз мога да съм търпелив. Двадесет и две годишен съм, почти даймио на Идзу, и светът ме чака, за да го завладея.

— Да, господарю? — попита Фуджико.

— Ще заминете оттук направо за Анджиро. Реших да променя владението на Анджин-сан — вместо околностите на Йокохама му давам Анджиро. Двадесет ли във всички посоки от селото, с годишен доход четири хиляди коку. Ще заемете къщата на Оми-сан.

— Мога ли да ви благодаря от негово име, господарю? Извинете, но правилно ли разбрах, че той още не знае за това?

— Не. Днес ще му съобщя. Заповядах му да построи друг кораб, Фуджико-сан, на мястото на изгорения, а Анджиро е подходящо място за корабостроителница — много повече от Йокохама. Уредих с Гьоко-сан по-големият й син да стане управител и да се грижи за работите на Анджин-сан, а за всички материали и работници ще платя аз. Вие трябва да му помогнете да организира всичко.

— Ох, господарю — разтревожи се тя веднага. — Толкова малко време ми остава да бъда с Анджин-сан.

— Да. Затова трябва да му намерите друга наложница или съпруга.

Фуджико вдигна поглед към него и присви очи.

— С какво мога да помогна? — попита тя след кратко мълчание.

— Кого бихте предложили? Желая Анджин-сан да бъде напълно задоволен. Доволните мъже работят по-добре, нали?

— Да — съгласи се Фуджико и започна да се рови в паметта си. Кой би могъл да се сравни с Марико-сама? После се усмихна. — Настоящата съпруга на Оми-сан — Мидори-сан. Майка му я ненавижда, както знаете, и настоява Оми да се разведе. Много се извинявам, но тя дори прояви ужасно невъзпитание и спомена за това пред мен. А Мидори-сан е прелестна дама и е много, много умна.

— Смятате ли, че Оми ще поиска да се разведе? Още една фигура от мозайката си дойде на мястото.

— О, не, господарю, убедена съм, че няма да иска. Кой мъж желае искрено да се подчини на майка си? Но такъв е законът ни, така че той ще трябва да се разведе веднага щом родителите му пожелаят. И макар че майка му е с много лош характер, тя знае най-добре от всички какво му е нужно. Извинете, но трябва да говоря откровено, тъй като въпросът е изключително важен. Нищо лошо не исках да кажа, господарю, а само, че синовният дълг е крайъгълният камък на нашите устои и закони.