Джеймс Клавел - Шогун

— Но, господарю, дори като една от по-второстепенните ви жени… — Устните на Оми изричаха учтивите думи, но и двамата знаеха, че това са само задължителни фрази, лишени от искреност, а Оми в душата си се молеше, както не се бе молил през целия си живот, макар да знаеше, че никога няма да произнесе на глас молбата си — кое е възможно и кое не е.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Торанага. — Но големите таланти заслужават да се правят жертви за тях. — Той не откъсваше поглед от нея. Тя продължаваше да хвърля ветрилото си и да лови ветрилото на прислужничката си, а смехът и веселието й бяха заразителни. В следващия миг някакви коне скриха от погледите им двете момичета. Извини ме, Кику-сан, но трябва да се откажа от теб, да ти осигуря постоянно място някъде далеч от мен. Защото аз наистина започвам много да те харесвам, макар че Гьоко не би ми повярвала, ако й призная тази истина, нито пък Оми, нито дори ти самата. — Кику-сан заслужава да има свой дом. Свой съпруг.

— По-добре наложница на най-добрия самурай, отколкото съпруга на някой селянин или търговец, колкото и да са богати.

— Не съм съгласен с вас.

За Оми въпросът беше приключен. Карма, каза си той и усети как го обзема непоносима тъга. Преодолей мъката си, глупако! Законният ти господар е решил така, значи — край! Мидори е прекрасна съпруга. Майка ти ще стане монахиня, значи, в дома ти ще се възцари хармония.

Стига толкова тъга за днес. Стига ти и толкова щастие, ще станеш даймио на Идзу и командир на полка, а Анджин-сан остава в Анджиро, което означава, че първият кораб ще бъде построен в Идзу — в твоите владения. Не тъгувай. И без това животът е само тъга. Кику-сан си има своя карма, ти — твоята, Торанага — неговата, а съдбата на Ябу показа колко е глупаво човек да се тревожи за каквото и да било.

Оми вдигна поглед към Торанага — вече беше с бистър ум, всичко си отиде на мястото.

— Моля да ме извините, господарю. Нещо се бях разсеял.

— Ако желаете, можете да се сбогувате с нея, преди да отпътувате.

— Благодаря. — Оми уви отново главата на Ябу. — Да я заровя ли, или да я изложа на показ?

— Забучете я на копие с лице към изгорения кораб.

— Добре, господарю.

— Какво беше предсмъртното му стихотворение?

Торанага се усмихна.

— Интересно — произнесе той.

Оми се поклони, подаде увитата глава на един от хората си и мина през конете и самураите, за да влезе в най-отдалечената част на двора.

— Здравейте, Кику-сан — обърна се той към нея любезно, но официално. — Толкова се радвам, че ви виждам в добро здраве и щастлива.

— Аз съм с господаря си, Оми-сан, а той е силен и доволен. Как мога да не съм щастлива?

— Сайонара, Кику-сан.

— Сайонара, Оми-сан — поклони му се тя и осъзна, че това е краят — нещо, за което по-рано не се беше замислила. От очите й бликнаха сълзи, тя ги избърса, поклони се отново, а той си тръгна.

Кику го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше с твърда стъпка. Идваше й да ревне на глас, защото сърцето й се късаше, но отново — както винаги — чу думите, произнесени за кой ли път мило и мъдро: „Защо плачеш, детето ми? Ние, жените от Света на върбите, живеем само заради сегашния момент, за да съзерцаваме вишневия цвят, снега, кленовите листа, да изпитваме удоволствие от песента на щуреца и красотата на луната, която изтънява и пак се изпълва, да пеем песните си, да пием чай и саке, да се наслаждаваме на парфюмите и милувката на коприната, да доставяме удоволствие и да се носим по течението — винаги по течението. Чуй, дете — никога не бъди тъжна, нека течението на живота те носи като водна лилия. Колко си щастлива, Кику-сан! Ти си принцесата на Укийо — Света на водните лилии, затова се остави на течението, живей за момента…“

Кику избърса още две сълзи — последните. Глупаво момиче! Как можеш да плачеш?

Стига толкова! — каза си тя. Та ти имаш такъв изумителен късмет. Наложница си на най-великия даймио, макар и доста второстепенна, неофициална, но какво значение има — нали синовете ти ще се родят самураи! Нима това не е най-великият дар на земята? Още на времето ясновидецът ти предсказа това невероятно щастие. Ти тогава не повярва, а ето че всичко се сбъдна. Ако трябва да плачеш, има по-важни неща, за които да проливаш сълзи. Например за семенцето, което бе покълнало в утробата ти, и онази противна отвара, която ти го отне. Но защо да плачеш и за това? То не беше още дете, пък и кой беше баща му? Кой наистина?