Джеймс Клавел - Шогун

— Извинете, господарю, желаете ли още? — задъхано попита дотичалата млада прислужница. Беше кръглолика, не особено хубава, но с умни очи и наблюдателна — точно такива обичаше Торанага прислужниците, пък и жените.

— Не, благодаря. Как се казваш?

— Юки, господарю.

— Кажи на господаря си, Юки, че юфката му е много хубава.

— Благодаря, господарю. Благодаря за честта, която оказахте на нашия дом. Ако желаете нещо, само си мръднете пръста — и веднага ще го получите.

Той й намигна и тя се засмя, вдигна подноса и чевръсто го отнесе. Торанага се взря в далечния завой на пътя, едва сдържайки нетърпението си, след това внимателно се огледа наоколо. Ханът беше в добро състояние, кладенецът бе грижливо опасан от покрита с керемиди ограда, земята чисто изметена. Вън на двора и навсякъде около ханчето търпеливо го чакаха неговите хора, но водачът на ловците въпреки всичко издаваше признаци на някакво безпокойство и той реши днешният ден да бъде последен от активната служба на стария самурай. Ако днес бе намислил сериозно да ловува, още сега би му казал да се върне в Йедо, би му определил щедра пенсия и би назначил друг на негово място.

Ето това е разликата между мен и Судара, каза си той без злоба. Судара не би се поколебал — би заповядал на човека още сега да си направи сепуку, с което би си спестил една пенсия, сума ти неприятности и би си осигурил безупречна служба от страна на заместника му. Да, сине, много добре те познавам. Много си важен за мен и затова съм те изучил.

А какво да правя с Генджико и децата? — запита се той, заемайки се с най-наболелия въпрос. Ако не беше сестра на Очиба — при това любимата й сестра, с голямо съжаление бих позволил на Дзатаки да ги убие всичките още сега и по този начин в случай, че скоро умра, бих спестил на Судара безброй неприятности в бъдеще. Защото те са единственото му слабо място. Ала за щастие Генджико е сестра на Очиба и поради това е важна фигура в голямата игра за власт. Така че не мога да допусна да се случи, подобно нещо. Трябва, но не мога. Този път ще рискувам. Затова ще си напомня, че Генджико е важна и в други отношения — че е умна за десет мъдреци, ражда прекрасни деца и е също тъй фанатично предана на семейството си, както и Очиба, но с една огромна разлика: Генджико е вярна преди всичко на мен, а Очиба — само на наследника.

Така че въпросът е решен. Преди настъпването на десетия ден Судара трябва да се върне в земите на Дзатаки. Да поискам ли продължение на срока? Не, това ще изпълни брат ми с подозрения отсега, а той е последният човек, който бих искал да ме подозира в този момент. Интересно в коя посока ще скочи Дзатаки.

Мъдро решение взе по отношение на Судара. Ако има бъдеще, то ще е сигурно в ръцете на Генджико — при условие, че спазват буквално Заветите. А решението да го възстановиш като свой наследник беше правилно и ще достави голяма радост на Очиба.

Тази сутрин й бе написал писмо и същата вечер щеше да й го изпрати заедно с едно копие от завещанието. Да, това ще премахне рибята кост, заседнала на гърлото й — онази, която я кара да се дави и която аз нарочно забих там преди време именно с такава цел. Приятно е да съзнава човек, че Генджико е слабото място на Очиба — може би единственото. А къде ли е слабото място на Генджико? Няма такова. Поне засега не съм го налучкал, но ако го има, ще разбера кое е.

Той взе да разглежда соколите си. Някои се бяха накокошинили, други си чистеха перата, всички бяха в добра форма, всички с качулки — освен Кого, която мяташе мълнии с огромните си жълти очи и внимателно наблюдаваше какво става около нея — също като него.

Какво би казала, красавице моя? — попита я той безмълвно. Какво би казала, ако знаеше, че трябва да се показвам нетърпелив и избухлив, че главния си удар ще нанеса по Токайдо, а не през планините на Дзатаки, както казах на Судара? Сигурно би ме попитала: защо? Тогава ще ти отговоря — защото нямам никакво доверие на Дзатаки.

В този момент видя, че очите на Кого се стрелнаха към пътя. Взря се в далечината и се усмихна. Иззад завоя се зададоха носилки с товарни коне.

— Е, Фуджико-сан, как сте?

— Добре, господарю, благодаря ви, много добре. — Тя се поклони отново и той забеляза, че изгарянията вече не й причиняваха болка. Краката й отново бяха чевръсти и стройни, а по бузите й аленееше приятна руменина. — Мога ли да ви попитам за здравето на Анджин-сан? — продължи тя. — Чух, че пътуването от Осака било много тежко.

— Да, но сега е в добро здраве, дори много добро.