Джеймс Клавел - Шогун

— Всичко наред ли е, господарю?

— Да, благодаря ти. — Торанага привърши юфката и надигна купичката да изпие последните глътки от соса. После каза безизразно: — Прав беше за наследника.

— Моля да ме извините, но се боях да не би да ви оскърбя, без да искам.

— Прав беше — защо да се оскърбявам? Ако наследникът се изправи срещу мен, ти какво би направил?

— Ще се подчиня на вашите заповеди.

— Иди повикай секретаря ми и се върни с него.

Судара изпъни нареждането. Секретарят на Торанага, Каванаби, бивш самурай и свещеник, винаги пътуваше с господаря си, така че се появи веднага със спретнатото си пътническо сандъче, което беше специално направено да се побира в калъфа на седлото му и съдържаше хартия, мастила, восъчни печати и четки за писане.

— Да, господарю?

— Пишете:

„Аз, Йоши Торанага-но-Миновара, отново правя сина си Йоши Судара-но-Миновара свой наследник и му връщам всички доходи и титли.“

Судара се поклони.

— Благодаря, татко — каза той с твърд глас, но се запита наум: защо?

— Закълни се тържествено да се подчиняваш на всички мои нареждания и завещания — както и на Основните завети.

Судара се закле. Торанага мълчаливо изчака Каванаби да запише думите му, след което се подписа и узакони документа с печата си. Печатът му представляваше малко квадратно парче слонова кост, в единия край на което беше изрязано името му. Той го притисна до почти твърдото червено мастило и след това го долепи до оризовата хартия. Отпечатъкът беше изключително ясен.

— Благодаря, Каванаби-сан. Сложете вчерашна дата. Засега друго няма.

— Моля да ме извините, господарю, но трябват още пет екземпляра, за да не бъде оспорвано завещанието — един за Судара-сама, един за Съвета на регентите, един за официалния регистър, един за личните ви архиви и един за обществените.

— Тогава ги направете още днес. Дайте и на мен едно копие.

— Да, господарю.

Секретарят излезе. Торанага погледна Судара и се опита да проникне зад това тясно, безизразно лице. Когато оповести решението си, и то нарочно внезапно, Судара изобщо не реагира — не трепнаха нито лицето му, нито ръцете му. Той не изрази нито радост, нито признателност, нито гордост, нито дори изненада — и това натъжи Торанага. Но после си помисли: защо се разстройваш, имаш и други синове, които се усмихват, смеят се, грешат, крещят, беснеят, спят с жени — с много жени. Нормални синове. Този трябва да върви по стъпките ти, да стане водач след смъртта ти, здраво да държи рода Миновара в ръцете си и да предаде Кванто и властта на други от рода Миновара. Да бъде хладнокръвен и пресметлив. Като теб. Не, не като мен, призна си той. И аз от време на време се смея, изпитвам състрадание, обичам да пърдя, да спя с жени, ядосвам се, танцувам, играя шах и „Но“, а някои хора ми доставят радост — например Нага, Кири, Чано и Анджин-сан, обичам да ловувам и да побеждавам, да побеждавам… А на теб, Судара, нищо не ти доставя удоволствие — много ми е жал за теб. Нищо! Освен жена ти Генджико. А Генджико е единственото ти слабо място.

— Да, господарю? — попита Судара.

— Опитвах се да си спомня кога за последен път те видях усмихнат.

— Желаете ли да се усмихна, господарю?

Но Торанага поклати глава — знаеше, че бе възпитал Судара да бъде безупречен син заради всичко онова, което му предстоеше.

— Колко време ти трябва да получиш потвърждение за смъртта на Джикю?

— Преди да тръгна от лагера, изпратих свръх-спешно шифровано писмо в Мишима — в случай, че не сте сигурен дали е вярно, татко. До три дни ще получа отговор.

Торанага благослови боговете, задето бе предварително известен от Мидзуно Касиги за заговора срещу Джикю и задето бе научил няколко дни преди всички останали за смъртта на своя враг. За миг преразгледа наум плана си, но не намери никакъв недостатък. И тогава, като леко му се гадеше, взе окончателно решение:

— Заповядай на единадесети, шестнадесети, деветдесет и четвърти и деветдесет и пети полк в Мишима да бъдат в бойна готовност. След четири дни да тръгнат по Токайдо.

— „Алено небе“? — не се сдържа Судара, изненадан като никога. — Нима нападаме?

— Да. Няма да чакам те да тръгнат срещу мен.

— Значи, Джикю наистина е мъртъв?

— Да.

— Чудесно — въздъхна Судара. — Мога ли да ви предложа да прибавите към тези полкове също деветдесети и деветдесет и трети?

— Не. Десет хиляди души са напълно достатъчни. Ако нападнат изневиделица. Все още трябва да охранявам границите си в случай на провал или капан, а също трябва да имам пред вид и Дзатаки.