Джеймс Клавел - Шогун

— Да не съм някой долен ронин, който ще нападне законния си господар? Аз съм Касиги Ябу, господар на Идзу, Суруга и Тотоми. Така ли е? — обърна се той към Торанага.

— В какво ме обвинявате, господарю? Че съм помогнал на нинджа! Та това е нелепо! Какво общо имат въображаемите видения на някакви си слуги с мен? Та те лъжат! Или пък този тук — обвинява ме в нещо, което не може да докаже, а аз нямам начин да се защитя.

— Доказателства наистина няма, Ябу-сама — потвърди Торанага. — В това отношение не мога да не се съглася с вас. Няма никакви доказателства — повтори той.

— Ябу-сама, извършили ли сте всичко това? — попита Хиромацу.

— Не, разбира се.

— А според мен е вярно — каза Торанага. — Затова ви отнемам земите и ще ви помоля още днес да си направите сепуку. Преди пладне.

Настъпи гробно мълчание. Това бе върховният миг, за който Ябу се бе готвил цял живот.

Карма, мислеше той, а мозъкът му работеше с невероятна бързина. Нищо не мога да направя, заповедта е напълно законна. Торанага е мой господар — в противен случай ще ми отсекат главата. По-добре да умра достойно. И в двата случая съм мъртъв. Оми ме предаде, но такава е моята карма. Всички слуги трябваше да умрат, така беше замислено, но ето че двама са оживели и това е моя карма. Запази достойнство! — каза си той, като отчаяно се опитваше да си вдъхне смелост. Мисли хладнокръвно.

— Господарю — започна той храбро. — Първо, искам да ви уверя, че съм невинен, че Косами греши, а слугите лъжат. Второ, аз съм най-добрият ви военачалник. Моля да ми окажете честта да поведа войските ви по пътя Токайдо или да бъда начело в първата битка, така че моята смърт да ви бъде от някаква полза.

— Прекрасно предложение, Ябу-сан — все така сърдечно откликна Торанага. — И аз съм напълно съгласен, че вие сте най-добрият командир на мускетния полк, но — извинете — нямам ви доверие. Затова ви моля до обяд да си разпорите корема.

Ябу сдържа яростта си, която го ослепяваше, и изпълни почетния си дълг на самурай и глава на рода Касиги с цялата жертвоготовност, на която бе способен.

— Официално освобождавам племенника си Касиги Оми-сан от всякаква отговорност за това, че ме е предал, а също тъй официално го правя свой наследник.

Торанага се изненада не по-малко от всички останали.

— Добре — съгласи се той най-сетне. — Мисля, че постъпвате много разумно.

— Идзу е наследствено владение на рода Касиги и също му го завещавам.

— Провинция Идзу вече не е ваша, така че не можете да я завещаете на никого. Нали ми станахте васал? Идзу е вече моя провинция и само аз мога да я давам или отнемам.

Ябу сви рамене.

— Все пак му я завещавам, макар че… — Той се засмя. — Нали имам право на едно заветно желание?

— Имате право да ме помолите да изпълня едно такова желание. Но аз отказвам. Освен това, Ябу-сама, всичките ви последни заповеди трябва да бъдат одобрени от мен. Бунтаро-сан, вие ще бъдете официален свидетел. Кого желаете за секундант, Ябу-сан?

— Касиги Оми-сан.

Торанага хвърли един поглед към Оми. Той се поклони пребледнял.

— За мен ще е голяма чест.

— Добре. Значи, всичко е наред.

— А нападението по пътя Токайдо? — попита Хиромацу.

— Зад планините ще бъдем на по-сигурно — кратко отговори Торанага, отвърна на поклоните им, качи се на коня си и се отдалечи в тръс. Щом двамата със Судара излязоха от обсега на мечовете, Бунтаро и Хиромацу се поотпуснаха, но не и Оми. Никой обаче не сваляше очи от ръката на Ябу, все още стискаща меча.

— Къде желаете да го извършите, Ябу-сама? — попита Бунтаро.

— Безразлично ми е дали ще е тук, на брега, или върху някоя торна купчина. Нямам нужда от церемониално облекло. Ще ви помоля само, Оми-сан, да не нанасяте удара, преди да съм направил втория разрез. — Да, господарю.

— С ваше позволение, Ябу-сан, аз също бих желал да ви бъда свидетел — обади се Хиромацу.

— Ще издържат ли хемороидите ви на гледката?

Генералът настръхна и каза на Бунтаро:

— Моля да ме повикате, когато всичко е готово. Ябу се изплю.

— Аз съм готов. А вие?

Хиромацу се обърна кръгом. Ябу се замисли за миг, после извади от ножницата си своя меч Йошитомо.

— Бунтаро-сан, бихте ли ми направили една услуга? Предайте меча ми на Анджин-сан. — Той му подаде меча, но след това се намръщи. — Впрочем, ако не ви създавам големи главоболия, бихте ли изпратили да го повикат, за да мога лично да му го дам?

— Разбира се.

— Също и смрадливия свещеник, за да мога да разговарям направо с Анджин-сан.