Джеймс Клавел - Шогун

— Но викачите са вече в планините… — Водачът се опита да преглътне недоволството си и да се съвземе. — Моля ви да ме извините, господарю… Сигурно съм ял нещо развалено…

— Виждам. Може би ще трябва да прехвърлите отговорностите си на някой друг. Изглежда, хемороидите ви пречат да мислите.

Ако ловът не беше само претекст за Торанага, щеше да го смени веднага с друг самурай.

— Извинете, господарю. Мога ли да ви попитам… ъ-ъ… дали ще ловувате в местата, които определихте снощи, или… ъ-ъ… предпочитате крайбрежието?

— Крайбрежието.

— Разбира се, господарю. Моля да ме извините. Трябва да направя някои размествания.

И старият самурай хукна презглава. Торанага не го изпускаше от очи. Време е да го пенсионирам, помисли си той добродушно. После видя, че Оми се задава от конюшнята заедно с някакъв млад самурай, който силно накуцваше. Лицето на младежа беше жестоко съсечено с нож по време на битката в Осака.

— А, Оми-сан! — отвърна Торанага на поздрава. — Това ли е човекът?

— Да, господарю.

Тримата се дръпнаха настрани и Торанага бързо и много опитно го разпита. Направи го само от добри чувства към Оми, тъй като си беше съставил мнение, докато разговаряше с този човек още през първата нощ — по същия начин, по който прояви учтивост към Анджин-сан, като го попита какво пишеше Марико, макар-да знаеше много добре съдържанието на писмото.

— Но ще ви помоля да напишете всичко това със свои думи, Марико-сан — помоли я той преди отпътуването й за Осака.

— Че предавам кораба му на неговите врагове ли?

— Не, Марико-сама — побърза да каже той, като видя как очите й се напълниха със сълзи. — Не. Повтарям: ще прошепнете тайните, които ми съобщихте, първо на Цуку-сан — още тук, в Йедо, — после на върховния християнски жрец и накрая на Кияма в Осака, като добавите, че Анджин-сан няма да представлява никаква опасност за тях, ако е лишен от кораба си, А писмото до Анджин-сан напишете още сега, както ви казах.

— Но тогава те ще унищожат кораба!

— Ще се опитат. И без това сами ще стигнат до този извод, така че вие всъщност няма да им съобщите нищо особено.

— А не можете ли да опазите кораба му, господарю?

— Ще бъде охраняван от четири хиляди души.

— Ако все пак успеят… Анджин-сан няма никаква стойност без кораба си. Моля ви да пощадите живота му.

— Излишно е да ме молите, Марико-сан. Уверявам ви, че и без кораба си той ми е много необходим и ценен. Кълна ви се. Споменете също в писмото си, че ако се случи нещо с кораба му, то нека си построи нов.

— Какво?

— Вие нали казахте, че умее да строи кораби? Да не би да сте сгрешили? Ако му дам на разположение всички необходими дърводелци и ковачи…

— О, да, спомних си. Колко сте умен! Да, той често ми е повтарял, че е учил корабостроително дело.

— Сигурна ли сте, Марико-сан?

— Да, господарю.

— Добре тогава.

— Значи, смятате, че светите отци ще успеят въпреки четирите хиляди пазачи?

— Да. Много съжалявам, но християните в никой случай няма да оставят кораба, а ако не успеят да го унищожат, тогава ще убият Анджин-сан. Прекалено е опасен за тях. Корабът е обречен, така че няма да е зле просто да им го отстъпим. Но само ние с вас ще знаем, че единствената му надежда е да си построи нов. И само аз мога да му помогна в това начинание. Справете се с положението в Осака, а аз ще се погрижа той да си построи нов кораб.

Казах й истината, мислеше си Торанага в ранната утрин в Йокохама сред миризмата на потни коне и конски изпражнения и почти не слушаше ранения самурай и Оми, защото цялото му същество тъгуваше за Марико. Колко е тъжен животът, за кой ли път си каза той, уморен от хората, от Осака и от разните игри, които носеха толкова страдания на живите независимо от големината на залога.

— Благодаря ви за сведенията, Косами-сан — каза той, когато самураят приключи разказа си. — Много добре сте се справили. Елате и двамата с мен.

Върна се при кобилата си и за последен път я накара да коленичи. Този път тя изцвили, но той успя да затегне седлото.

— Колкото до подлите номера, конете са много по-лоши от хората — каза той, без да се обръща конкретно към никого, метна се на седлото и се пусна в галоп, следван от телохранителите, Оми и Косами.

Спряха на платото, където бе разположен лагерът. Там го чакаха Бунтаро, Ябу, Хиромацу и Судара със сокол-скитник на юмрука си. Поздрави ги бодро и махна на Оми да участвува в разговора. Останалите отпрати.

— Готов ли си, сине?

— Да, татко — отвърна Судара. — Изпратих и мои хора в планините при викачите, за да съм сигурен, че всичко ще е както трябва.