Джеймс Клавел - Шогун

— Но, господарю, това не е…

— Направете го! В противен случай завинаги ще оттегля подкрепата си от вас и от църквата.

— Добре, господарю. Кълна се в бога.

— Така, благодаря ви. Обяснете му сега какво си казахме. — Алвито се подчини и чак тогава Торанага се отпусна върху пясъка и замаха с ветрило да отпъди нахалните нощни насекоми. — А сега, Анджин-сан, моля ви да ми разкажете какво се случи в Осака.

Блакторн започна колебливо, но умът му постепенно взе да се освобождава от всичко изживяно и думите рукнаха като порой. Отец Алвито едва успяваше да превежда. Торанага го слушаше мълчаливо, без да го прекъсне нито веднъж, и само от време на време, когато беше необходимо, изръмжаваше окуражително, но ненатрапчиво. Беше чудесен слушател.

Блакторн свърши едва призори. Торанага научи всичко, каквото можеше да научи. Всичко, което Анджин-сан можеше да му каже — поправи се той. Свещеникът също го научи, но Торанага беше убеден, че в тези сведения няма нищо, което католиците или Кияма можеха да използуват срещу него или Марико, или дори срещу Анджин-сан, който вече не обръщаше никакво внимание на свещеника.

— Значи, сте сигурен, че португалският капитан щеше да ви изгори жив?

— Абсолютно съм сигурен. Ако не беше езуитът. В неговите очи аз съм еретик, а се смята, че огънят пречиства по някакъв начин душата.

— А защо ви спаси Делегатът-посетител?

— Не знам. Нещо във връзка с Марико-сама. Без кораба си аз не мога да им навредя. Те и сами щяха да се сетят, но тя, изглежда, ги е подучила как да го сторят.

— Как Така? Какво може да знае тя за подпалването на кораби?

— Не мога да ви кажа. Нинджа нали успяха да проникнат в крепостта? Значи, могат да проникнат и тук. Пожарът на кораба ми беше саботаж и нищо друго! Тя е била при Делегата-посетител в деня на своята смърт. Според мен му е казала как да подпали „Еразъм“ — в замяна на моя живот.

— Грешите, Анджин-сан. Благодаря ви, Цуку-сан — освободи Торанага свещеника. — Благодарен съм ви за услугата. Моля ви сега да отидете да си починете.

— Да, господарю, благодаря. — Алвито се поколеба. — Извинявам се за поведението на нашия капитан. Хората се раждат грешни и повечето живеят в грях, макар да са християни.

— Християните са родени в грях, но не и ние. Ние сме цивилизован народ и знаем какво е грехът — не сме неуки селяни, които нищо не разбират. И въпреки това Цуку-сан, на мястото на вашия капитан аз не бих изпуснал от ръцете си Анджин-сан. Решението е било военно и съвсем правилно. Според мен горчиво ще съжалява за това, че не е настоял, а също и вашият Делегат-посетител.

— Желаете ли да преведа това, господарю?

— Не, то беше само за вашите уши. Благодаря ви за помощта.

Торанага отвърна на поклона на свещеника и нареди на няколко души да го изпратят до къщата, в която беше отседнал. След това се обърна към Блакторн:

— Анджин-сан! Първо ще плуваме.

— Господарю?

— Ще плуваме.

Торанага се съблече и нагази във водата. Вече се развиделяваше. Блакторн и телохранителите го последваха. Торанага енергично заплува навътре в морето, но след това се обърна и заобиколи останките на кораба. Блакторн го следваше, освежен от хладната вода. Торанага сви към брега. Слугите вече държаха хавлиените кърпи и чистите кимона, бяха приготвили чай, саке и храна.

— Яжте, Анджин-сан.

— Извинете, не съм гладен.

— Яжте!

Блакторн преглътна няколко хапки, но започна да му се повдига.

— Много се извинявам.

— Това е глупост. И слабост. Слаб сте като чесъноядец. Това е недостойно за един хатамото.

Торанага повтори думите си. После посочи опожарения кораб, като съзнаваше, че сега вече цялото внимание на Анджин-сан е съсредоточено върху думите му.

— Това е нищо. Шигата га най. Не е важно. Слушайте: Анджин-сан е хатамото, нали? Не е чесъноядец. Разбирате ли?

— Да. Извинете.

Торанага направи знак на телохранителя си и той му подаде запечатан свитък.

— Чуйте, Анджин-сан. Преди Марико-сан да тръгне за Осака, тя ми даде това. Каза — ако сте жив, да ви го дам.

Блакторн взе протегнатия свитък и след секунда колебание счупи печата.

— Какво пише в писмото, Анджин-сан? — попита Торанага. Марико пишеше на латински.

„Обичам ви. Ако прочетете тези редове, значи съм мъртва в Осака и може би — по моя вина — и вашият кораб също е мъртъв. Може би ще бъда принудена да пожертвувам най-скъпото в живота ви заради моята вяра, за да защитя църквата, но най-вече за да спася живота ви, който за мен е по-скъп от всичко на света — по-скъп дори от интересите на моя господар Торанага-сама. Може да бъда принудена да направя този избор, любов моя — вие или корабът ви. Моля да ме извините, но избирам живота ви. Корабът, така или иначе, е обречен — с вас или без вас. Ще го предам на враговете ви, за да живеете. Този кораб е нищо. Постройте си друг. Можете да го направите — нали сте учили не само да управлявате кораби, но и да ги строите! Убедена съм, че Торанага-сама ще ви даде на разположение всички майстори-дърводелци и каквото пожелаете — той има нужда от вас и вашите кораби, а аз ви отделям от личните си средства необходимите за това пари. Постройте си нов кораб и нов живот, любов моя. Вземете догодина Черния кораб и живейте вечно. Слушайте, скъпи мой — християнската ми душа се моли да ви срещне в християнския рай, а японската ми хара се моли в следващото си съществование да бъда нещо, което да ви носи радост и да бъде навсякъде с вас. Простете ми — но за мен няма нищо по-важно от вашия живот. Толкова ви обичам.“