Джеймс Клавел - Шогун

— Женитбата би осигурила онаследяването. А тя няма друга цел в живота си. Торанага отново се загледа в луната, но този път умът му беше зает със загадката Очиба и той си спомни отново думите на Йодоко, казани в Осака. Но тъй като не можа да си отговори веднага, отложи въпроса, за да се заеме с по-неотложните проблеми.

— Според мен отново е започнала да плете интриги и това е поредната й хитрина. Кияма каза ли ти, че варварският кораб е бил подпален?

— Не, господарю. Торанага се намръщи.

— Това ме изненадва, защото вече е знаел. Съобщих на Цуку-сан веднага щом самият аз научих. А той незабавно изпрати пощенски гълъб, макар че известието му само потвърди нещо, което вече са знаели.

— Предателството трябва все пак да бъде наказано. Както подстрекателите, така и онези глупаци, които са допуснали пожара.

— Ако имаме търпение, всеки ще си получи заслуженото, Кири-сан. Според християнските свещеници това било „пръст божи“.

— Какво лицемерие! Глупаво, нали?

— Да. — От една страна много глупаво, помисли си Торанага, но не и от друга. — Е, Кири-сан, много ти благодаря. Толкова се радвам, че си жива и здрава. Тази нощ ще останем тук. А сега те моля да ме извиниш. Изпрати да повикат Ябу, а като дойде, поднеси ни чай и саке и после ни остави сами.

— Да, господарю. А мога ли да задам въпроса си?

— Същият ли е?

— Да, господарю. Защо ни пусна Ишидо?

— Отговорът, Кири-сан, е — не знам. Според мен е сбъркал. Тя се поклони и доволна се оттегли.

Ябу си тръгна посред нощ. Торанага му се поклони на сбогуване като на равен и отново му благодари за всичко. Беше го повикал да го извести за тайния военен съвет, свикан за другия ден, да потвърди назначаването му за генерал на мускетния полк и да му обещае още веднъж Тотоми и Суруга — веднага щом ги завоюват.

— Полкът придобива жизнено важно значение на този етап, Ябу-сан — изтъкна Торанага. — Вие единствен отговаряте за неговата бойна готовност. Оми-сан ще ни служи за свръзка. Използувайте Анджин-сан и всичко, което знае. Ясно ли е?

— Да, господарю, всичко ми е ясно. Мога ли най-смирено да ви благодаря?

— Вие ми направихте голяма услуга, като ми върнахте живи и здрави жените, моя син и Анджин-сан. Много е неприятно онова, което се случи с кораба, но какво да се прави — карма. Може би скоро ще имаме щастието да пристигне друг такъв кораб. Лека нощ, приятелю.

Торанага бавно засърба чая си. Усещаше се страшно изморен.

— Нага-сан?

— Да, господарю.

— Къде е Анджин-сан?

— Някъде около останките на кораба, заедно с част от васалите си.

— И какво прави там?

— Само го гледа. — Нага се чувствуваше притеснен от втренчения поглед на баща си. — Моля да ме извините, не бива ли да бъде там?

— Какво? А, не, няма значение. А Цуку-сан къде е?

— В една от къщите за гости.

— Каза ли му, че искаш да станеш християнин след Нова година?

— Да, господарю.

— Добре. Иди го извикай.

Само след минута-две високият слаб свещеник се зададе по пътеката, осветена от факлите. Изпитото му лице беше набраздено от дълбоки бръчки, но в черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Торанага изведнъж ясно си спомни Йокосе.

— Търпението е от много голямо значение, нали, Цуку-сан?

— Да, при всички обстоятелства. Но защо ми казвате това, господарю?

— Нищо, спомних си Йокосе. Сега всичко е тъй различно от тогава, а беше толкова наскоро.

— Да, така е. Неведоми са пътищата господни, господарю. Много съм доволен, че все още сте на ваша територия.

— Искали сте да се срещнете с мен? — попита Торанага, като си вееше с ветрилото и тайно завиждаше на свещеника, че нямаше корем и имаше дарба за езици.

— Исках само да се извиня за случилото се.

— Какво ви каза Анджин-сан?

— Безброй сърдити думи и обвинения, че аз съм му бил подпалил кораба.

— Това вярно ли е?

— Не, господарю.

— Кой тогава?

— Пожарът беше причинен от стихийно природно бедствие. Извила се буря и корабът се запалил.

— Не, природата няма нищо общо е това. Значи, твърдите, че нито вие, нито свещениците, нито кой да е християнин има пръст в пожара?

— О, не, господарю, имам пръст в тази работа. Толкова много молитви прочетох! Кълна се В Христа — според мен корабът беше оръдие на сатаната. Многократно съм го повтарял. Знам, че вашето мнение е различно и отново моля за прошка, задето ви се противопоставям в това отношение. Но нищо чудно стихията и бедствието да са помогнали, а не да са навредили.

— Нима? По какъв начин?