Джеймс Клавел - Шогун

— Какво пише в писмото, Анджин-сан?

— Много се извинявам, господарю. Марико-сама пише: корабът не е важен. Пише построите нов кораб. Пише…

— А! Възможно ли е? Възможно ли е, Анджин-сан?

Блакторн видя как очите на Торанага светнаха — той изглеждаше силно заинтригуван.

— Да. Ако имам… — Но не можа да си спомни как беше на японски „дърводелец“.

— Ако Торанага-сама даде хора да правят кораб. Да, мога.

И новият кораб вече започна да придобива конкретни форми в мислите му. По-малък — доста по-малък от „Еразъм“. Около деветдесет-стотонен — с по-голям не би могъл да се справи, защото досега не беше строил сам цял кораб, макар че Олбан Карадок старателно го бе обучил на корабостроително дело. Бъди благословен, Олбан! — възторжено благодареше той на стария си учител. Да, като начало ще започна с деветдесет тона. „Златното руно“ на Дрейк имаше горе-долу такава водоизместимост, а като си спомня само през какви премеждия премина! Ще мога да разположа двадесет оръдия на палубите и това ще е достатъчно, за да… Исусе Христе, оръдията!

Той рязко се извъртя и се вторачи в развалините на кораба, но в следващия миг съзря погледите на Торанага и останалите и осъзна, че досега им е говорил на английски.

— Извинете, господарю. Мисля много бързо. Големи пушки — там на кораб, нали? Трябва да ги взема бързо!

Торанага размени няколко думи с хората си, после пак се обърна към него:

— Самураи казват: всичко от кораба е в лагера. Някои неща извадени от морето по време на отлив. Сега в лагер. Защо?

На Блакторн му олекна.

— Мога направя кораб. Имам големи пушки — убивам враг. Торанага-сама може намери барут?

— Да. Колко дърводелци? Какво трябва?

— Четиридесет дърводелци, ковачи, дъб за греди — имате ли дъб? Освен това желязо, стомана, а ковачница сам ще си построя и ще ми трябва майстор… — Той отново разбра, че говори английски. — Извинете. Пиша на хартия. Внимателно. И мисля внимателно. Моля ви, вие дадете хора за помощ?

— Всички хора, всички пари, от които имате нужда. Веднага. Корабът ми трябва. Веднага. За колко време ще го построите?

— Шест месеца.

— О! А по-бързо?

— Не, съжалявам.

— По-късно ще говорим още, Анджин-сан. Какво друго казва Марико-сама?

— Малко още, господарю. Дава пари да помогне за кораб — пари на Марико-сама. Също казва: много съжалява, ако… ако тя помогнала мои врагове разрушат кораб.

— Какви врагове? Как да разрушат кораба?

— Не казва кой, не казва как, господарю. Нищо ясно. Само много съжалява. Марико-сама казва сайонара — сбогом. Надява се сепуку послужи на Торанага-сама.

— Да, послужи ми много добре.

— Да.

Торанага му се усмихна:

— Радвам се, че сега всичко е добре, Анджин-сан. И-и-и, Марико-сама беше права. Не се тревожете за това — посочи той овъгления корпус. — Постройте нов кораб — веднага. Боен кораб, нали разбирате?

— Много разбирам.

— Този нов кораб — може ли да победи Черен кораб?

— Да.

— Догодина? Черен кораб?

— Възможно.

— Ами екипажът?

— Моля?

— Моряци?

— Моряци? Артилеристи?

— А! До друга година аз обучавам мои васали. Артилеристи, не моряци.

— Можете да си изберете, които моряци искате — от цяло Кванто.

— Тогава догодина възможно. — Блакторн се усмихна широко. — Догодина възможно? Война? Ще има война?

Торанага сви рамене.

— Война или не — ще опитаме въпреки всичко, нали? Черният кораб е ваша плячка — разбирате ли думата „плячка“? И наша тайна. Само вие и аз. Черен кораб, разбирате ли?

— Свещеници скоро знаят тайна.

— Може би. Но този път няма да има бури, няма да има тайфуни, приятелю мой. И вие ще бдите, и аз ще бдя.

— Да.

— Първо Черен кораб, после вървете у дома. Доведете цяла флота. Разбирате ли?

— Да, много добре.

— Ако загубя — карма. Ако ли не — тогава всичко ще се сбъдне, Анджин-сан. Всичко ще стане, както казахте. Всичко — Черен кораб, посланик, договор, кораби. Разбирате ли?

— Да, благодаря ви.

— Благодарете на Марико-сама. Без нея…

Торанага му се поклони с много топлота — за пръв път като на равен, и си тръгна, придружен от телохранителите си. Васалите на Блакторн се закланяха, поразени от честта, оказана на господаря им.

Блакторн го проследи с поглед. Беше превъзбуден, щастлив. После забеляза храната. Слугите бяха започнали да я прибират.

— Чакайте! Сега храна, моля.

Започна да се храни внимателно, бавно, възпитано, а васалите се надпреварваха да му прислужват. Прехвърляше в ума си огромните възможности, предоставени му от Торанага. Спечели! — ликуваше той и му се прииска да затанцува радостно любимия си „хорнпайп“. Но не го направи. Прочете още веднъж писмото. И отново я благослови.