Джеймс Клавел - Шогун

— Лукавството е военно оръжие.

— Но не и за един самурай!

Ябу се възмути.

— Моля да ме извините, Хиромацу-сама, надявам се, че не целите да ме оскърбите?

— Не, не е искал да ви оскърби. Нали, Хиромацу-сан? — побърза да се намеси Торанага.

— Не, господарю — смири се старият генерал. — Моля да ме извините.

— Отровата, вероломството, предателството и убийството винаги са били и са сигурни оръжия по време на война, стари приятелю продължи Торанага. — Джикю беше заклет враг и освен това глупак. Петстотин коку за южния път са направо нищо! Ябу-сама ми направи чудесна услуга. И тук, и в Осака. Нали, Ябу-сан?

— Винаги съм ви служил вярно, господарю.

— Да, и затова ще ви помоля да обясните защо преди нападението на нинджа сте убили капитан Сумийори.

Изразът на лицето на Ябу не се промени. Ръката му както винаги беше отпусната върху дръжката на меча Йошитомо.

— Кой твърди такова нещо? Кой ме обвинява в това, господарю? Торанага посочи групичката Кафяви на петдесетина крачки от тях.

— Ей онзи самурай там! Елате, моля ви, Косами-сан.

Младежът слезе от коня, закуцука към тях и се поклони. Ябу го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Кой сте вие?

— Сокура Косами от Десети полк на охраната на Кирицубо-сама в Осака — отвърна безстрашно самураят. — Поставиха ме на пост пред вратата на покоите си — и на Сумийори-сан — през нощта, когато ни нападнаха нинджа.

— Не ви помня. Значи, се осмелявате да твърдите, че съм убил Сумийори? Младежът се поколеба.

— Кажете му! — нареди Торанага. Косами бързо заговори.

— Преди нинджа да стигнат до нас, имах време колкото да отворя вратата, господарю, и да извикам на Сумийори-сан, но той изобщо не помръдна, моля да ме извините. — После се обърна към Торанага: — Той… той спеше много леко, господарю, и това беше само минута, след като… Това е всичко, господарю.

— А влязохте ли в стаята? Разтърсихте ли го? — премина Ябу в настъпление.

— Не, господарю, нинджа ни нападнаха внезапно, ние веднага се оттеглихме и при първа възможност контраатакувахме… Беше, както ви разказах…

Ябу погледна към Торанага.

— Сумийори-сан беше дежурил две денонощия подред и беше капнал от умора — като всички нас. Така че това нищо не доказва.

Последните думи бяха отправени към всички присъствуващи.

— Така е — все тъй сърдечно потвърди Торанага. — Но по-късно Косами-сан, сте се върнали в стаята, нали?

— Да, господарю. Сумийори-сан лежеше в същата поза, в която го видях за последен път, и… стаята изобщо не беше разхвърляна, а той бе намушкан с нож — отзад в гърба, с един-единствен удар… Тогава реших, че нинджа са го убили, и изобщо не се бях замислял, докато не ме разпита Оми-сан.

— А! — Ябу обърна поглед към племенника си и цялата му хара се съсредоточи върху неговия предател, преценявайки разстоянието, което ги делеше. — Значи, вие го разпитахте?

— Да, господарю — твърдо отвърна Оми. — Торанага-сама ме помоли още веднъж да сверя всички показания. А в разказа на Косами-сан имаше несъответствия, за които реших веднага да доложа на нашия господар.

— Несъответствия ли казахте? Нима има и други?

— Като изпълнявах заповедта на Торанага-сама, разпитах и слугите, които бяха останали живи след нападението. Те са само двама. Много се извинявам, но и двамата твърдят, че сте минали през помещенията им, придружен от един самурай, а малко по-късно сте се върнали сам, като сте крещели: „Нинджа!“ Тогава те…

— Нинджа се нахвърлиха отгоре ни и намушкаха нещастника с копие и меч. За малко да убият и мен. Трябваше да бързам обратно, за да предупредя нашите! Ябу се обърна към Торанага, като незабелязано разкрачваше краката си в удобна за нападение поза. — Вече ви разказах всичко, господарю — и лично, и в писмения доклад. Какво общо имат тези слуги с мен?

— Е, Оми-сан? — насърчително се обади Торанага.

— Много се извинявам, Ябу-сама — продължи Оми, — но и двамата са ви видели как отваряте резетата на тайната врата в подземието и са ви чули да казвате на нинджа: „Аз съм Касиги Ябу.“ Това именно им е дало време да се скрият и да оцелеят.

Ръката на Ябу върху меча леко помръдна. С един скок Судара се озова пред баща си, за да го предпази, а мечът на Хиромацу вече замахваше към врата на Ябу.

— Стой! — извика Торанага.

Ръката на Хиромацу замръзна във въздуха — самообладанието му беше възхитително.

А Ябу на пръв поглед не беше дори помръднал. Гледаше ги изпод вежди, после нагло се изсмя.