Джеймс Клавел - Цар Плъх

— Ей, момчета! — едва намери сили да извика той.

— Да не идват японците! — Царя бе готов да хукне към оградата.

— Не ами… — останал без дъх, Макс не можа да продължи.

— Хайде де, казвай най-сетне какво става — ядоса се Царя.

— Японците махнаха охраната от Пит и радиото! — успя да изрече Макс. — Комендантът отведе Пит, Ларкин и шотландеца в щабната барака. Взе и радиото. Сега там става страхотно съвещание — всички шефове са се събрали. Бръф, и той е там.

— Сигурен ли си? — попита Царя.

— Със собствените си очи видях, ама ако питаш, на мен не ми се вярва.

В напрегнатата тишина Царя извади пакета и взе една цигара. Едва тогава чу Текс да изрича на глас онова, което той вече бе проумял.

— Значи свърши се. Свърши се най-сетне. Щом са дигнали охраната от радиото, друго не може да бъде! — Текс се огледа наоколо: — Не съм ли прав?

— И аз така го разбирам — тръшна се на леглото Макс и изтри потта от лицето си. — Щом са махнали охраната, значи вдигат ръце — няма да се бият повече! Не е ли така? — вгледа се той въпросително в Текс. Но Текс бе потънал в собствените си мисли и само повтори безучастно:

— Свърши се.

Царя невъзмутимо пушеше.

— Ще повярвам, като го видя с очите си.

Сетне, в странната тишина, изведнъж го обзе страх. Дайно машинално трепеше мухи. Байрън Джоунс разсеяно премести един офицер. Милър го взе и царицата му остана незащитена. Макс зяпаше в краката си. Текс се почеса.

— Може и така да е, ама аз не виждам никаква разлика — изправи се Дайно. — Отивам до кенефа.

— Не знам смее ли ми се, плаче ли ми се — обади се Макс. — Май само ми се драйфа.

— Колко е нелепо — замислено промълви Текс, без да съзнава, че говори. — Всичко е толкова нелепо.

— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.

По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.

— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.

— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?

Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.

— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!

— Ах, измокрих те, а! — викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.

— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?

— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

Побеснял, Царя скочи насреща му.

— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!

— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!

Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.

— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:

— Зает съм.

Царя изтръпна, но успя да се овладее.

— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.

Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.

Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:

— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?

— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.

Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.

— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.

Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.

— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…

Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“