Джеймс Клавел - Цар Плъх

— Жалко! — рече Мак.

— Жалко наистина — отвърна Ларкин.

Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.

Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката — твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката — зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.

— Добро утро — дрезгаво поздрави той, когато тримата станаха на крака.

Авата нареди с нисък бас нещо на часовия. Войникът се поклони и застана зад него. Още една къса заповед и двамата метнаха пушките си през рамо и се отдалечиха.

— Войната свърши — задавено рече комендантът. — Вземете радиото и ме последвайте.

Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувствуваха прекрасно. Поеха след коменданта нагоре по пътеката, следвани от изумените погледи на военнопленниците.

Шестимата полковници чакаха в кабинета на коменданта. Там бе и Бръф. Всички козируваха.

— Свободно — каза комендантът, след като козирува. После се обърна към тримата. — Седнете, моля. Ние всички ви дължим огромна благодарност.

— Наистина ли всичко свърши? — попита след миг Ларкин.

— Да. Току-що идвам от генерала. — Комендантът на лагера се замисли и огледа безмълвните лица. — На мен поне ми се струва, че свърши — добави той. — При генерала беше Йошима. Аз казах… Казах: „Войната свърши.“ Йошима преведе и генералът ме погледна. Почаках, но той нищо не отговори и аз повторих: „Войната свърши. Настоявам… настоявам да се предадете!“ — Комендантът потърка голото си теме. — Не знаех какво друго да кажа. Известно време генералът само ме гледаше. Йошима също мълчеше като ням.

Най-сетне генералът проговори и Йошима преведе: „Така е, войната свърши. Върнете се и поемете поста си. Наредил съм на моите войници да се обърнат с гръб към лагера и да ви охраняват от всеки, който се опита да влезе насила и да ви навреди. От този момент нататък те ще ви пазят вас. До нова заповед. За дисциплината в лагера продължавате да отговаряте вие.“ Бях съвсем объркан, затова само поисках да удвоят дажбите и да ни дадат лекарства, и той заяви: „От утре дажбите ще бъдат удвоени. Ще получите и лекарства. За съжаление не разполагаме с кой знае какво. Но за дисциплината отговаряте вие. Моите войници ще ви охраняват от всички, които биха искали да ви убият.“ — „Кои са те?“ — попитах аз. „Ваши врагове“ — сви рамене генералът и ме отпрати.

— Виж ти! — обади се Бръф. — Сигурно искат да излезем от лагера, за да имат претекст да ни изпозастрелят.

— Не можем да пуснем хората — каза с ужас в гласа полковник Смедли-Тейлър. — Кой знае какви безредици ще настъпят. Но нещо трябва да се направи. Дали да не поискаме да ни предадат оръжието си?

Комендантът на лагера вдигна ръка.

— Мисля, че е най-разумно просто да изчакаме. Смятам… Все ми се струва, че някой ще дойде. А дотогава вероятно ще е най-добре да караме както преди. А, и още нещо — позволяват ни да изпращаме организирано групи до плажа, по петима от всяка барака. Ох, господи, боже мой! — изрече той и думите прозвучаха като молитва. — Дано някой от нашите не предизвика размирици. Нищо не ни гарантира, че японците в Сингапур ще се предадат доброволно. Представете си, че решат да се съпротивляват? Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото.

Той замълча и погледна Ларкин:

— Най-добре е да оставите радиото тук. Вие се погрижете да има постоянна охрана — кимна той към Смедли-Тейлър.

— Слушам, сър.

— Естествено, правото да работите с него си остава изцяло ваше — обърна се комендантът към Ларкин и двамата му приятели.

— Ако нямате нищо против, сър, нека с това се заеме някой друг — помоли Мак. — Аз ще го поправям, ако нещо се развали, но вие сигурно ще искате радиото да работи денонощно. На нас няма да ни стигнат силите, пък и сега… щом не трябва да се крием, другите сигурно също ще искат да слушат.

— Погрижете се за това, полковник — нареди комендантът.

— Слушам, сър.

— Сега да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Група любопитни зяпачи, между които и Макс, се бяха струпали пред бараката на коменданта, нетърпеливи да разберат за какво говорят вътре, какво става, защо японците бяха махнали охраната от радиото. Макс обаче не издържа дълго и изтича до американската барака.