Джеймс Клавел - Цар Плъх

— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.

— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. — Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!

— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.

— Какво става при шефовете? — попита Дайно.

Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.

— Ами, какво ще се готвим за най-лошото — войната вече свърши! — уверено каза той.

— Свърши и още как! — навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.

— Здрасти, Макс! Тъкмо… — Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. — Добре ли си? — загрижено попита той.

— Добре съм ами, как да съм! — избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. — Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…

— Не се впрягай — опита се да го успокои Текс.

— Слава богу, че скоро ще се махна оттук. — Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. — Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.

— Затваряй си устата, Макс!

— Я върви по дяволите!

Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.

— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.

— Нищо, глупако! Тия пари не важат.

— Как така?

— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!

— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?

— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…

— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!

— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.

— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.

— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?

— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.

— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.

— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно, че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.

— Не мислите ли, че е малко жестоко?

— Нищо жестоко няма тука — изплю се Макс. — Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!

— Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? — нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.

— Ние си ги изкарвахме тия пари! — изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. — Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! — Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. — Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника а, както целуваше неговия?

— Затваряй си устата, Макс! — предупреди го Текс.

— Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! — Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.

— Да не си полудял? — изкрещя той.

Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно — размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.

— Тоя откачи! — извика Текс. — Я някой да го цапардоса.

— Дайте въже! — изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.