Джеймс Клавел - Цар Плъх

— Нищо не ми се е услаждало така от години! — изгъргори Селърс. — Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? — попита той Джоунс. — Едно бутче на човек не е кой знае какво.

— Ще се опитам. — Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. — Тоя път извадихме късмет, а!

— Откъде ги намери?

— Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. — Джоунс се оригна. — Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари — хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.

— Аха — изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. — Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?

— Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? — учуди се Селърс, като видя банкнотите.

— Ами знам ли и аз? — Смедли-Тейлър стана и се протегна. — Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! — добави той и впери леден поглед в Селърс.

— Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.

— Трябва да е помогнал някой вътрешен — засмя се Джоунс. — Викат, че Царя едва не получил удар!

— Какво общо има Царя с моите пари? — попита Смедли-Тейлър.

— Нищо, нищо.

Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ — усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той — две. Затова сега бе така сит.

— Оох — поглади се Джоунс по корема. — Май множко ми дойде за тая вечер.

— Ще ти мине, не се безпокой — каза Селърс. — Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.

— Какво ще кажете за една партия бридж? — предложи Смедли-Тейлър.

— Чудесна идея — съгласи се Селърс. — Кого да извикам за четвърти?

— Може би Самсън?

— Той ще умре от яд, ако научи за угощението — изсмя се Джоунс.

— Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? — попита Селърс със зле прикрито безпокойство.

Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.

— Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.

— Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.

— Дано! Боже мой, дано се предадат! Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.

— Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред — външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?

Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.

— Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.

— Ти видя ли го?

— Не.

— Някой да го е видял лично?

— Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. — Юърт се помъчи да скрие уплахата си.

— Няма страшно!

— Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… — Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест — казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.

Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.

Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там — сега вече с гръб към лагера, но както винаги — въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.

„Колко са странни хората — помисли си той. — Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение — жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.