Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.
Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.
В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.
— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!
Никой не отговори нищо.
Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.
— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.
— Ами… не, нямам — отговори Дайно.
— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…
— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.
— Ако ти искаш.
Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.
— Може — каза той.
— Благодаря, приятелю… — иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.
— А коя… коя кокошка ще искаш? — провикна се подире му Дайно.
— Ще си помисля — отговори Царя, без да спира. — Ти свърши сега с леглото и прането.
Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.
— Мръсно копеле! — изруга той.
— Иди, иди вземи прането! — обади се Текс.
— Я млъкни! Гладен съм.
— Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?
— Той пиле ще сготви — тросна се Дайно. — И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.
— А снощи?
— Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата — отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено — горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“
— Това беше преди — говореше Байрън Джоунс. — Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“
— Е, голяма работа — обади се Текс. — Все ще изкараме, някак още ден-два. — „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“
— Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?
— Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… — Текс едва се овладя да не потрепери. — Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?
Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс — същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.
— Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне — обади се накрая Дайно. — На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!
Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак — каза си той, — какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихна при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ — реши развеселен Царя.
Читать дальше