Джеймс Клавел - Цар Плъх

— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.

Сред изпращачите беше и Грей.

До камиона уморено стоеше Форсайт.

— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.

— Благодаря — отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. — Кога пристигат вашите хора?

— След ден-два.

Майорът се огледа наоколо и потръпна.

— Доста работа ви чака тук.

— Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?

— Разбира се, че имаме — цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.

— Благодаря. — Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. — Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.

— Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас — нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: — Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. — После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.

— Как е той, докторе?

— Ще издържи до Щатите. — Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. Но ума му няма да го бъде.

— Горкият! — уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. — Не е справедливо някак си. А другите? — шепнешком попита той.

— Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма — физически. Въобще нямам представа как са оцелели.

— Бяхте ли в затвора?

— Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.

Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно — чужденци са в края на краищата. И все пак — сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? — питаше се той. — Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“ Когато най-сетне започнаха да се чуват команди и американците взеха да се качват на камиона, той пристъпи малко по-напред. Издокарани в новите си колосани униформи Бръф, Текс, Дайно, Байрън Джоунс и всички останали изглеждаха някак неестествено. Те разговаряха възбудени, викаха, смееха се. Единствено Царя бе изключен от общото оживление. Той стоеше малко настрана, съвсем сам.

Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.

— Хайде, момчета, качвайте се.

— Скачайте в камиона, дявол ви взел!

— Следваща спирка — Щатите!

Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.

— Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка — специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.

Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.

— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.

— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.

— Аз съм.

— Няма ли да престанеш с високомерните си…

— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.

До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.

— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.

Царя остана последен.

— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.

Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:

— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!

Царя излезе от вцепенението си.

— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!

Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.