Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Изкикотих се, като чух думите му.

— Обещавам да го сторя — подадох му ръка в жест, който прилягаше на момчешките ми дрехи. Но той взе ръката ми, отново ме притегни към себе си и наведе глава. Целуна ме много нежно, право по устните, и аз почувствах топлината на устата му върху моята.

После ме пусна и пристъпи обратно към лодката. Открих, че съм леко замаяна, сякаш бях изпила наведнъж чаша силно вино.

— О, Даниел! — промълвих, но той се качваше в лодката и не ме чу. Обърнах се към баща ми и го видях как прикрива усмивката си.

— Бог да те благослови, дъще, и да те върне невредима у дома, при нас — каза баща ми тихо. Коленичих на дървения кей, за да получа благословията му, и почувствах как ръката му се отпуска върху главата ми в познатата, обичана ласка. Той улови ръцете ми и ме повдигна. — Даниел наистина е привлекателен млад мъж, нали? — запита той и в тона му се долавяше лек смях. После се загърна в наметалото си и слезе по стълбите до рибарската лодка.

Те потеглиха и малката лодка се понесе бързо през потъмняващата вода, оставяйки ме сама на дървения кей. Надвисналата над реката мъгла и сгъстяващата се тъмнина скриха силуетите им, и скоро единственото, което чувах, беше плясъкът и скърцането на веслата. После и този звук заглъхна и остана само лекото плискане на прииждащия прилив и тихото свирене на вятъра.

Лейди Мери беше в къщата си в Хънсдън, в графство Хартфордшир. Трябваха ни три дни да стигнем до нея. Потеглихме на север, след като излязохме от Лондон, по лъкатушещ път през кални долини, а после се заизкачвахме усърдно през хълмовете в северната част на областта, обхващаща четирите графства Кент, Съсекс, Съри и Хампшир. През известна част от пътя се движехме заедно с други групи пътници, и отсядахме за нощувка по пътя, веднъж — във великолепна къща, която някога била манастир, а сега беше в ръцете на човека, който я беше прочистил от ереста, извличайки известна облага за себе си. Сега тук не можеха да ни предложат по-добри стаи от сеновала отвъд конюшнята. Коларят се оплакваше, че в старите времена това бил щедър дом на благочестиви монаси, където всеки пътник можел да е сигурен, че ще получи добра вечеря и удобно легло, и молитва, която да му помага по пътя. Беше отсядал там веднъж, когато синът му бил почти смъртно болен, и монасите го бяха взели под грижите си и го бяха излекували със собствените си билки и умения. Не бяха му взели дори едно пени, а казали, че вършат Божа работа, като служат на бедняците. Подобни истории се разказваха из цялата страна за всеки голям манастир или абатство по пътищата. Но сега всички молитвени домове бяха във владение на великите лордове, на придворните, които бяха натрупали състояние, настоявайки, че светът ще бъде по-добро място, ако богатствата на английската църква бъдат разграбени и изсипани в собствените им джобове. Сега храненето на бедните при манастирските порти, приготвянето на безплатни лекарства в манастирските лечебници, обучаването на децата и грижата за старите хора от селото бяха споделили участта на красивите статуи, на ръкописите, украсени с пъстри миниатюри, и на големите библиотеки.

Коларят ми прошепна, че такова било положението из цялата страна. Величествените религиозни сгради, някога самият гръбнак на Англия, сега пустееха — там вече не влизаха мъжете и жените, призовани от Бог да служат в тях. Общественото благо се беше превърнало в лична облага и вече не можеше да има обществено благо.

— Ако клетият крал умре, тогава лейди Мери ще се възкачи на престола и ще върне отново всичко това — каза той. — Тя ще бъде кралица на хората. Кралица, която ще ни върне старите ритуали.

Дръпнах назад юздите на коня си. Намирахме се на главния път и нямаше никой, който да е достатъчно близо, за да ни чуе, но винаги се боях от всичко, което лъхаше на интрига.

— Погледнете и тези пътища — продължи той, като се обърна на капрата на колата, за да продължи да се оплаква през рамо. — Прах през лятото и кал през зимата, никога не запълват дори една дупка, никога не преследват дори един разбойник. Знаете ли защо не го правят?

— Ще яздя напред, имате право, прахта е ужасна — казах.

Той кимна и ми даде знак да тръгна напред. Чух как безкрайните му оплаквания заглъхват в далечината зад мен.

— Защото щом параклисите бъдат затворени, няма поклонници, а няма ли поклонници, тогава по пътищата няма никой, освен най-лоши хора, и онези, които ги преследват. Няма добра дума, няма добър дом или приличен път…