Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата

И този път тя не намери сили да избяга от въпроса му.

— За мен той означаваше вълнение и разнообразие. Отнасяше се към мене по начин, напълно непознат за баща ти. Но никога не съм искала да бъда жена на Сула, нито пък негова любовница. Твоят баща беше идеалният мой партньор. Но Сула беше моята мечта. Не защото беше велик, а защото у него се усещаше дълбоката агония на истинския човек. Сред хората, които го обграждаха, той нямаше нито един приятел. Единствените, които чувстваше близки, бяхме аз и гръцкият актьор, който го последва при оттеглянето му от Рим. — Аврелия се окопити и сложи край на разговора. — Стига толкова! Можеш да ме изпратиш до Юлия!

Юлия се беше превърнала в сянка. Дори гласът й звучеше, сякаш идваше от другаде. Но при вида на Цезар искрица блесна в погледа й и Цезар си обясни по-добре какво е имала предвид майка му — като всяка истинска жена Юлия живееше за и чрез мъжете, които я обграждаха. „Дали е така наистина? — питаше се той. — Не бива ли жените да получат нещо повече?“ Но след това си представи как Курия Хостилия е изпълнена наполовина с жени и потръпна от ужас. Жените бяха за удоволствие, за приятна компания, за услуги, да те накарат да се чувстваш полезен. Ако искат повече, толкова по-зле за тях!

— Кажи ми някоя клюка от форума! — помоли го Юлия, щом пое ръката му в своята.

Ръката й, забеляза Цезар, беше съвсем тънка, а острото му обоняние, което навремето се беше опивало от аромата й, сега усещаше горчивина, някаква тежка и задушлива миризма, която парфюмът й не можеше да скрие. Не беше от старост. По-скоро тази тежка миризма напомняше за смъртта; Цезар се освободи от мрачните мисли и се усмихна на леля си.

— В интерес на истината имам една клюка тъкмо за теб… Абе, тя не е точно от форума, ами по-скоро дюкянджийска.

— От кой дюкян?

— От най-старите. От Базилика Порция, която Катон Цензор построи преди сто години. Както знаеш, в единия край на приземния етаж се помещаваха службите на народните трибуни. Може би защото те отново се радват на някогашната си власт, тазгодишните колеги решили да си подобрят битовите условия. Точно по средата на тяхното общо помещение стои дебела колона, която заема толкова място, че ако вътре има десет души, единайсети човек трудно би могъл да влезе. Затова Плавций, най-важната фигура в колегията, решил да махне колоната. Повикал на помощ най-известни архитекти и ги попитал има ли някаква възможност да стане това. Те го уверили, че колоната може спокойно да се махне, на сградата нищо няма да й стане.

Юлия се беше свила в единия край на леглото си, за да остави място на Цезар. Големите й сиви очи го наблюдаваха с интерес. Тя се усмихна и му кимна в знак, че го слуша.

— Още не мога да се сетя какво искаш да ми кажеш.

— Е, не се притеснявай, и народните трибуни не се бяха сетили! Строителните работници донесли скелето си, обезопасили цялото място, архитектите взели мерките, направили сметките, всичко било готово колоната да бъде съборена. Когато изведнъж се появил някакъв младеж на двайсет и три години, сега, декември, щял да навърши двайсет и четири, и заявил, че забранява премахването на колоната!

— Кой ли си пък ти? — попитал Плавций.

— Казвам се Марк Порций Катон и съм правнук на Катон Цензор, който е построил тази базилика — представил се младежът.

— Много се радвам! — казал Плавций. — А сега би ли мръднал встрани да не ти падне колоната на главата!

Но Катон отказал да се мръдне и колкото и да го убеждавали, останал все на същото място. Барикадирал се пред колоната и се разправял цял ден, докато не останало с кого да се разправя. И така с дни, разправя се и се разправя, а той с неговото гласище може бронзова статуя на две да разцепи — така поне говори Плавций, а аз му вярвам.

Аврелия слушаше сина си с не по-малък интерес от леля му.

— Какъв глупак! — ядоса се тя. — Надявам се, че са му наложили вето!

— Опитаха се, но той отказал да приеме каквото и да е вето. Бил пълноправен член на плебса, а прадядо му бил построил базиликата. Само през трупа му могли да събарят каквото и да било. Което си е истина, истина си е, момчето говорело напълно сериозно. Измисляло какви ли не доводи защо колоната трябва да си остане на мястото, но най-сериозният бил този, че прадядо му бил построил Базилика Порция според някакъв свой си, особен план и че този особен план бил свещен и никой не трябвало с нищо да го променя, защото в него били вложени всички обществени традиции на римляните.